Дома на Майкъл и Александра

First topic message reminder :

Поредната скучна вечер, в която той липсваше. Да определено вече скуката я заливаше. И повярвайте трябваше да направи нещо по въпроса, а определено самата тя знаеше какво да направи.
Стана от дивана, и отвори един от шкафовете, и намирайки диска, който търсеше Алекс го пусна в уредбата, усилвайки звука й до край.
Отвори барчето в шкафа и извади бутилката с уиски от вътре. Определено ако Нат я видеше сега, щеше да каже "Браво, Алекс..отново от скука прибягваш до алкохола. На това ли ниво падна.." пфф сестра й и глупавите й упреци. Да тя бе перфектна, имаше перфектен мъж, който я обичаше, грижеше се за нея, даваше всичко, за нея.. Но сестра й не се оплащаше с кой знае какво.. Александра тръсна главата си избивайки сестра си от мислите си.. И отвори бутилката, наливайки в една чаша. Отпи глътка от прекрасната кехлибарена течност, какво по - хубаво имаше от уискито? Нищо? Може би секса? Мм тя самата не бе сигурна.. Започна да подскача нагоре, надолу в такт с песента , ръцете й рошеха косата й, която се развяваше около й. Докато подскачаше, докато не стигна до входната врата, която рязко се отвори..
И Алекс не се сблъска с него..
-Опс.. Майкъл, съжалявам - каза му тя, да определено го нямаше онова посрещане с мятането на вратът му и разцелуването от радост.. Не всички тези чувства като, че ли с времето бяха притихнали

Тих смях се откъсна от устните на Майкъл. Не можеше да се сети кога последно се бяха шегували, кога за последно се бе смял. Къде беше отишла тази искрица за живот, от която се нуждаеше всеки?
През мислите му отново преминаха тъмните спомени от преди няколко дни. Ако имаше само една драскотина някъде по тялото й, със сигурност щеше да издаде сам задача да го убият. Никога нямаше да си го прости.
А думите й, че се била съгласила на този живот доброволно .. те отекваха в съзнанието му и го накараха да преглътне тежко. Не искаше да я разубеждава в думите си, но как да продължаваше да се бори за нея, като лежеше прострелян на две места ..
При тази мисъл се сепна и вдигна бавно дясната си ръка. Докосна лявото си рамо и изръмжа, притваряйки очите си. С какво бяха стреляли по него? Оръжие против хипопотами?
-Където решиш.- отвърна със затворени очи- Просто искам да е някъде далеч, да те отведа далеч от всичко и всички.
Отвори очи и я погледна. Никога повече нямаше да я изложи на опастност, никога. Всеки, който дръзнеше да я нарани, щеше да изгасва в ръцете му жив.
И докато Майкъл галеше нежно пристите на ръката й, започна да кашля. Толкова силно, че не можеше да си поеме въздух. Болката в тялото му автоматически се активира при движението му и започна дя го изгаря отново. Сложи ръка пред устните си и видя собствена си кръв по нея.Продължаваше да се задшува, като Алекс доста пй
ъргаво се изправи и натисна паник бутона на доктор Джоунс.

Гърчове започнаха да извиват тялото на младия мъж. Очите му отново бяха замъглени. Раните сякаш се бяха разтворили и болката го поглъщаше изцяло.
Чуваше гласовете около себе си, веждаше размазаните лица на хората. Чуваше и сърцето си, което бе започнало да тупти три пъти по-силно от обикновено. Болката се простираше в цялото му тяло, до дъното на костите. Изпита яростно желание да се разкъса сам, да извади адския пламък от тялото си. А онази бездна, онази така черна яма отново започна да го поглъща. Клепачите му бяха здраво затворени, а изведнъж започнаха да се отпускат, бавно и леко.
Докторите се суетяха около тялото му, вливайки различни течности във вените му. Не се допускаше никой друг, разбрали причината за случващото
Красивото й лице бе набраздено от тревогата изписала се на лицето й.
-Доктор Джоунс? - повика го тихо, когато видя да излиза от бялата стая.
Мъжът въздъхна и поклати глава. Сякаш търсеше най-точните думи, с които да съобщи новините, които бе научил.
-Най-страшните ни опасения се сбъднаха. - приглушено отвърна- Инфекцията в следствие на куршумите е започнала да се разпространява в тялото му. Правем всичко по силите си. Извикахме още един медицински екип от Охайо. До няколко часа ще бъдат тук. Дотогава можем само да не надяваме сърцето му да издържи.
А вътре, вътре в стаята, същият този млад мъж отчаяно се бореше в тъмнината. Водеше битка със самия себе си. Агонизиращата болка не го напускаше, не се потулваше. Издигаше се отново и отново, завземайки връхна точка.
Но той не се отказваше, усещаше присъствието й. Заради нея трябваше да оцелее, не можеше да се предаде толкова лесно. Защо тогава изобщо се бе събудил? Предпочиташе никога да не бе отварял очи, пред това сега да изпитва тези мъки. Искаше му се толкова много просто всичко да свършеше на мига, болката да изчезнеше и да се отърсешепот този ужас. Кошмар, който сънуваше буден.

Съзнанието му бе някъде далеч. Някъде на тихо и спокойно място, където и без това агонизираното му тяло не бе подложено на още и още инжекции, които усещаше с всяка фибра на тялото си.
Знаеше какво му е. Острия ми като бръснач ум веднага бе направил връзката. А сърце то му .. чувстваше го толкова слабо, толкова изтощено. След цялото това сърцебиене накрая се бе отказало.
А в главата му крещеше само едно име. Името на Александра. На жената, която до преди дни не й пукаше за него, както и обратно. Живееха заедно, а и те не знаеха защо. Или може би знаеха, но грешките допуснати в отношенията им ги бяха отдалечили. Бяха прокопали пропаст между тях.
И изведнъж, сякаш някй щракна с пръсти, болката в тялото му изчезна. Не, не защото се бе предал. Напротив, бореше се само и само за да зърне лицето й. Болката бе спряла благодарение на медицинския екип, който бе въхлетял в департамента. Шефа на Майкъл също стоеше до прозорчето, подпрял ръката си на брадичката и наблюдаваше случващото се. И той се страхуваше да не загуби един от най-добрите си агенти.
- Нещо странно се случва с тялото му сър.- приближи се до него една от докторките и подаде тихо - Спряхме успешно инфекцията от разпространяване на други места, но той ... той сякаш отказва да се бори. Сърдечния му пулс отслабва с всяка минута. Необяснимо е на медицинско ниво. Сякаш му липсва нещо ...
-Или някой. - поправи ги Мат, който бе дочул разговора им.
Не можеше да остави приятеля си да умре, без поне да опита нещо, което му бе хрумнало.
-Преди споменахте отвън, че може да чува касво се случва около него. - започна бавно той и когато лекарката кимна, се провикна- Доведете Александра. Сега!

Тъмнината го обгръщаше. Нямаше дори един лъч светлина около него. А мракът бе сковал сърцето му. Чувстваше се сам. сам изправен срещу себепси. Тишината го побъркваше, искаше да изкрещи, да разсее тази лудост, която му бе причинена.
Тогава чу гласът Й. Онази нежна мелодия, която се откъсваше от устните й. Беше толкова далеч, като ехо в пустоща. Опита се да напрегне слуха си, но получаваше само болка в отговор. А гласът й звучеше така тъжен, съкрушен. Но той беше жив, нали? Нали?! Паниката започна да го обзема. Искаше да протегне ръце и да я придърпа в обятията си. Да й прошепнеше, че все още бе тук, че няма да я остави. Направи пореден безуспешен опит да атвори очите си.
В този момент чу и втори глас, мъжки, непознат.
-Резултатите от изследванията са готови. Жизнените му показатели изобщо не са добри. - млъкна за момент и отново продължи- Съжалявам, но ако не покаже никаква физическа реакция до двадесет и четири часа, ще спрем със системите. Целият екип взе това решение и шефа го одобри.
Как така щяха да изключат системите? Нали бе жив, искаха да го убият ли? Рекарствата, които се вливаха в тялото му блокираха болката, а ако ги махнена ... самата болка щеше да го убие.
Още повече започна да се панира. Не го беше страх от смъртта
Щом работеше като агент, беше приел факта, че може да изгуби живота си. Беше го страх от друго, много по-смразяващо за съзнанието му. Страха от това, че щеше да остави Александра, това го караше да се паникьосва.

Александра чу докторите, а думите им сякаш се забиваха като нож съзнанието им.. Скочи на ръка и започна да плаче отивайки към медицинския екип, да там бяха и Мадлен и Мат..
- Не... какво? Не можете, не можете да му го причините... - започна тя, като заблъска по гърдите на Мат, а той с лекота хвана китките й и я укроти на секундата..
Не можеше, нямаше да даде да се докоснат до него..
Той щеше да се бори и нямаше да се откаже нали? Да, точно така, нямаше да се откаже сега.. сега когато тя бе разбрала какво е имала последните месеци и не го е оценявала.. а сега когато отново искаше да му даде всичко, те искаха да й го отнемат.
Алекс избута Мат, от себе си освобождавайки китките си.. И се върна при Майкъл..
-Моля те, не ми го причинявай.. Моля те, каквото искаш прави, но се върни и се бори.. - очите й се пълнеха все повече и повече със сълзи ако бе възможно сигурно щяха да прелеят с тях..
Стичаха се от очите й, а тя не искаше просто да живее, ако го изгубише, не не това нямаше да го позволи..
Продължаваше да му говори и не спираше, искаше просто да види как отваря очи, да знае, че нямаше отново да изпадне в безсъзнание.. Не не трябваше, не можеше да го изгуби

//Сори, че е толкова кратко ама шефа ми дойде ;д

Чуваше отдалеч думите на Александра. Звучеше сякаш плачеше, а това накара съзнанието на Майкъл да се стегне. Не трябваше да й позволява да страда, не можеше да издържа да я чува по този начин. Тя не заслужаваше нищо от това, още по-малко да лее сълзи и да съкрушава душата си. Грей отново започна да се бори срещу себе си, но всичко, което изпитваше беше болката. Смазващата болка, която се бе стоварила върху него и го притискаше с все сила към болничното легло. Нямаше да позволи да си отиде, не и по този жалък начин. Колкото и да му се искаше болката да отмине, нямаше да се предаде. Но само мисълта, че щяха да изключат системите и болката, която изпитваше сега нямаше да е нищо в сравнение с тази, която го очакваше .. точно тази мисъл го отказваше. Беше наясно, че нямаше да се справи срещу това. Всичко друго да, но сегашните мъки го убиваха, а какво оставаше за другите, които го очакваха?
Както слушаше риданията на Александра, отпусна за миг тялото си. Искаше само да си почине за минута две и щеше отново да опитва, отново и отново. Искаше да изтрие сълзите от очите на любимата си и да й докаже, че няма от какво да се страхува, че той бе там жив и здрав. Будната кома беше най-кошмарното нещо, което бе изживявал. Никога не бе очаквал да се сблъска с нещо подобно.
-Стига, Майкъл, не всичко е загубено. Може и да се справи в крайна сметка, отпусни се.- потупа рамото му Мат и излезе от стаята.
Намираше се в същата болнична стая, но не бе в легнало положение .. огледа се и видя, че бе седнал на метален стол. Докосна първо рамото, а после бедрото си и установи, че не изпитваше болка. Нямаше рана, дори белег. Какво ставаше? Апаратите тихо пуикаха. Вдигна поглед и се взря в леглото. Кой тогава беше там? Изправи се и се приближи. За малко не залитна назад, когато видя безжизненото й тяло. Лицето й бе отпуснато в безизразна физиономия, но успя да види движещите се зеници под затворените клепачи. Беше ли сънувал до сега? Нали той беше на нейно място, какво ставаше? Страха го завладя отново и тръгна към вратата. Опита се да отвори, но беше заключено. Погледна през малкото прозорче, но не видя нищо. Извика два пъти името на Мат, но така и никой не се появи. Обърна се панически отново към Алекс, когато чу звука на апарата. Онзи пронизващ звук, който обозначаваше само едно .. една дълга, черна права линия.
Съзнанието на Майкъл изкрещя "Не!" и отново се озова в своето собствено тяло, притиснат към леглото. Сега разбираше как се чувства тя, каква болка изпитваше. Както той не би позволил тя да си отиде, така и тя щеше да се опита да го спре. Точно поради тази причина Грей стегна цялото си тяло. Щеше да изпита цялата болка на света, само и само да продължи нормално живота си. Напрягаше всяка част от тялото и усети как всяка една клетка, вътре в него, започваше да излъчва болка. Всяка една фибра започна да крещи, но той не се предаде. Не трябваше да се предава, не и когато бе събрал толкова много сили в себе си. Щеше да опита само веднъж и ако не се получеше, значи никога нямаше да успее.
Концентрира цялото си съзнание върху болката. Спомни си какво го бяха учили, да превръща болката в оръжие, а оръжието в предимство. Имаше за какво да живее, имаше за кой. Нямаше да остави Александра сама, нямаше да позволи да попадне в чужди ръце. Защото отидеше ли си, то куршумите щяха да бъдат насочени към нея. Всеки, който искаше да си отмъсти на него, щеше да прехвърли омразата си към нея.
И тогава, в онази тъмна стая, младия мъж отвори очи. Несъзнателно, без дори да очаква. Погледа му бе втренчен в тавана и имаше чувството, че ако го отмести, щеше да се разпадне. Около него беше мрак, само апаратурата хвърляше мека светлина върху стената. Чу нечие равномерно дишане. Вдигна бавно ръка и започна да опипва мястото около таза си. Напипа копринена, мека коса разпиляна по чаршафа. Не можеше да сбърка този допир. Алекс бе заспала, твърде изтощена от всичко, което се бе случило. Докосна с ръка лицето й, милвайки бавно скулата й.
-Вече съм тук. - тих шепот се откъсна от устните му- Спи спокойно.

//за сметка на това, аз прекалих :д/

Майкъл се надигна съвсем леко върху възглавницата, като внимаваше да не мърда никоя друга част от тялото си. Беше буден, но болката не бе отшумяла. За това беше нужно време. Мъжа погледна към лицето й. Някак тъжно, уморено, но все така красиво. Личеше, че не бе спала достатъчно през времето, когато той бе в будна кома. Тъмните кръгове под очите й я издаваше.
-Няма как да се предам.- шептейки отвърна Грей и отпусна глава назад.- Не и когато имам теб.
Докосна отново устните й, които се намираха на сантиметри от лицето му. Взря се в красивите й диамантени ириси и за миг остана така загледан. Не можеше да повярва, че бе преборил всичко. Беше се изправил срещу себе си, твърдо решен да победи. И в крайна сметка, беше събрал достатъчно сили за да се върне при своята красива приятелка. При жената, която само за миг успя да разпали отново угасналата страст помежду им.
-Ела тук.- все още шепнейки, се премести леко встрани.
Нямаше глас, сякаш нещо бе прогоряло гласните му струни. Направи място на Александра и сложи здравата си ръка така че, тя да се облегне на рамото му. Не бяха имали такава близост от месеци.
-Винаги заспивахме така, помниш ли?- Майкъл се обърна към нея и устните му трепнаха в нещо като усмивка.
Искаше да я прегърне колкото се може по-силно, не искаше да я пуска от обятията си. Лекарите със сигурност нямаше да позволят това, но можеше да се възползва от това, че те сега спяха и едва ли някой дежурен щеше да дойде да го проверява дали случайно приятелката му не спи на болничното легло.
-Поспи сега.- докосна с устни челото й и също отпусна глава назад - Аз ще съм тук и когато се събудиш, обещавам.
Очите й шареха по лицето му, сякаш го виждаше за последен път. Сякаш за последно искаше да изучи чертите му.
-Обичам те.- прошепна и докосна съвсем леко устните й със своите.

Майкъл погали устните й с палец, когато затвори очи. Знаеше, че е прекалено изморена за да я тормози и да я кара да остане с него. Грей не се чувстваше толкова изтощен, но тялото му определено имаше нужда от почивка, след всичко което бе преживяло.
Загледа се настрани в апаратурата. Ами ако действително си бе отишъл .. дали Мадлен щеше да се погрижи за самоличността на Александра, както бе наредил. Само на Мадлен и на Мат имаше доверие. Знаеше, че не се бяха отделили от Алекс през цялото това време. Със сигурност я бяха подкрепяли, бяха я пазели от нея самата.
През главата му мина мисълта за Джонатан. И както тези мисли започнаха да го тормозят, улисан във всичко, Грей също заспа. Истински, както не бе спал от няколко дни.
На сутринта се събуди от гласове около себе. Не усети тежест върху рамото си и когато погледна, видя, че Алекс я няма. Вдигна поглед и видя Мадлен, която замислено слушаше думите на лекаря.
-Майкъл! - усмивка заигра върху лицето й когато го зърна.- Съобщиха ми, че си се събудил и това беше първото, което направих на сутринта .. да дойда тук.
-Къде е Алекс? - Грей дори не обърна внимание на това, което му каза и дрезгаво попита.
Само това го вълнуваше в този момент. Алекс, Алекс, Алекс. А само до преди две седмици щеше да махне небрежно с ръка без да се поинтересува къде е.

Странно е как любовта можеше да изригне отново, след като дълго време бе затихнала. Бе изплувала в сърцето на младия мъж с пълна сила, много по- изпепеляваща от преди. Самият факт, че бе казал онези две думички, говореше сам по себе си. Не помнеше дали преди бе изпитвал това. Не бе сигурен дали дори в началото е изпитвал такава силна привързаност.
В стаята имаше поне още четирима човека, но очите му бяха отворени само за един друг чифт сини ириси. Чу гласа й и нещо в него трепна, умореното му сърце подскочи весело.
- Здравей и на теб, любов. - тихо отвърна и погали ръката й, която бе на бузата му.
Чувстваше се далеч по-добре отколкото преди дванадесет часа. Болката постепенно намаляваше и се отдръпваше от тялото му. Силите, които до преди здравия сън доста отслабнали, сега започваха бавно да се внедряват в клетките обратно. Съмняваше се, че без подкрепата на Александра щеше да оцелее и да победи инфекцията, плъзнала в тялото му.
-Как се чувстваш? -приближи се към него доктор Джоунс, докато гледаше към жизнените му показатели.
Грей намери за доста трудно да откъсне очите си от тези на Алеккс и да погледне мъжа. Сви рамене и опита да размърда леко ранения крак. Болката го проряза, но бе нищо в сравнение с тази, която изпита.
-Сравнително по-добре.- гласът му все още бе слаб, но очите му бяха преизпълнени с живот... или по-скоро с любов.
Докторът кимна и оправи системите, които все още вливаха лекарства в тялото му. След това посочи на останалите да излязът и изрично предупреди Грей да си почива.
Майкъл се подсмихна и погледна към красивото лице на Александра. Определено и тя изглеждаше много по-освежена, след снощния й вид. И двамата бяха спали спокойно за първи път от една седмица насам.
- Мат ми каза, че са по петите на Джонатан. - дрезгаво проговори и леко дръпна Алекс към себе си - Всичко е наред с теб нали?
Взря се в очите й. Щеше да убие всеки, който дръзнеше да я докосне. Сега , когато бе прескочил трапа, чувстваше , че бе готов да се изправи срещу враговете си. Само трябваше рамото и кракът му да оздравеят напълно.
-Съжалявам, че трябваше да минеш през това.- тихо каза Грей и погледна към ръцете си- Не заслужаваш този начин на живот. Не заслужаваш да бъдеш затворена тук и да се криеш от толкова много хора.
Доста бе мислел над това. Но не намираше друг изход, освен един. Но този изход би бил фатален за него. Вече му бе трудно да си представи живота без нея. Без нейните очи, без нейните ласки. Но не трябваше да бъде егоист. Трябваше да мисли и за нейното щастие, за нейната свобода.

Чувстваше се превъзходно, когато тя бе около него. Зареждаше го с енергия, която до преди това не бе изпитвал. Помагаше му и психически, и физически да се възстанови. Майкъл никога преди не се бе чувствал по-благодарен на някого. Душата му беше изпълнена със спокойствие.
-Агент Грей.- задъхан служител влетя в стаята-Екипът на агент Трой заловиха Джонатан.
Бяха минали пет дни след пробуждането на Майкъл. Чувстваше се далеч по-добре, болката бе започнала да отшумява постепенно. Седяха с Александра, преплели пръсти и плануваха така чаканата почивка.
Грей вдигна рязко глава и се изправи от леглото. Бяха им позволили да се преместят в отделна стая, пригодена за живеене. Сърцето му веднага започна да бие лудо, докато обличаше тениската си. Погледна към Александра, която бе станала да се обува и я хвана за ръка. Излязоха от стаята, като Майкъл леко накуцваше с десния си крак. Новините определено го бяха настървили, най-сетне щеше да си плати.
-Мадлен. - поздрави жената с кимане и пусна ръката на Алекс- Къде е?
-Здравейте.- мека усмивка се появи на лицето й, но малко след това отново се превърна в ледена гримаса- В изолатора. Депортираха го преди десет минути.
Омразата във вените на Грей отново се бе появила с пълна сила. Съзнанието му триумфираше от факта, че го бяха пипнали. Макар, да му се бе искало честта да е негова. Обърна се към Александра и я погали с палец по брадичката.
-Чакай ме тук, няма нужда да виждаш това. - целуна я по челото и се завъртя отново към русата жена - Знаеш какво имам в предвид.
Тя му кимна и въведе паролата в електронната решетка. Вратите се отвориха плавно и Майкъл буквално се затича по коридора. Усещаше как става все по-студено и по-студена докато се приближаваше към металната врата. Отвори я рязко и влезе в тъмно, доста студено помещение. Виновника за мъките му беше в дъното, а китките му бяха прикрепени за стената. Вдигна глава и се ухили мазно на Майкъл. Усмивка, която накара кожата на агента да настръхне. Присви очи и се приближи към него със скръстени ръце.
-Изключително ми е приятно да те видя жив, Грей.- засмя се Джон, впил червените си очи в мъжа - Как е кучката ти?
Грей преглътна и стисна юмруците си. Насили се да се усмихне мило и се приближи към масичката, която бе встрани. Малкото червено копче го изкуши твърде много. Удари с разтворена длан върху него и наблюдаваше как тялото му започна да се гърчи под високия волтаж. След малко го пусна и просъска.
-Къде са останалите? - ръката му висеше на два сантиметра над червеното копче.
Джонотон отново се изсмя и зададе същия въпрос на Майкъл, игнорирайки факта, че тока щеше да го убие. Грей стисна отново челюст и спусна ръката си надолу. Гърчещото се тяло на мъжа го удовлетворяваше, имаше да му връща твърде много. Задържа за няколко секунди и спря.
Главата на Джон увисна надолу, но усмивката не слизаше от лицето му.
-Знаеш ли, Майкъл.. - тихо започна той с подигравателен глас - Дори в отвъдното ще изчукам жена ти.
Това бяха последните думи, които Майкъл запомни от тогава. Черно се спусна пред очите му, а омразата скова сърцето му. Усети как вените започнаха да се разшряват, пълнейки се с цялата злоба, която можеха да съберат. За секунди се озова пред Джонатан и започна да забива юмруците си където му паднеше. Главата, стомаха, гръдния кош. Удряше го безмилостно, пусна на свобода животното, което го разкъсваше отвътре. Усети как раната на рамото му се отвори отново от бързите движения, но не усети болка, дори напротив. Яростта го беше заслепила с такава сила, че не усети когато двама от гардовете влетяха в изолатора. Удари единия и точно преди да забие юмрука си в другия, гласа на Мадлен го накара да прогледне.
-Майкъл!- хвана лицето му в шепите си- Трябва ни жив. Успокой се.
Дишането му бе тежко, а погледът пълен с гняв и омраза бе втренчен в тялото на Джонатан. Беше изпаднал в безсъзнание от понесените удари. Грей се отскубна от хватката на гарда и се хвана за рамото.
- Каза никой да не идва.- изръмжа срещу Мадлен и приклекна.
Отново онази тъмна сянка от съзнанието му се бе открила. Беше я допуснал да ръзпръсне ръцете си и да поеме контрола над сетивата му. Майкъл полудяваше в изблици на ярост и беше способен да нарани дори близък. В такива моменти това не беше той.

Дишането му все още бе тежко. Държеше се за рамото и през зъби даваше насоки на гардовете. В главата му се бе загнездил ужас. Мислеше, че вече се бе отървал от този порок. Смяташе, че тази тъмна страна нямаше да се обажда повече. Последно бе изпаднал в такова състояние преди месеци, но тогава бе успял сам да спре, да поеме отново контрола върху тялото си. Вдигна поглед към Мадлен и както беше приклекнал се изправи. Жената го гледаше с безпокойство, от доста време не бе виждала тази негова черта. Именно поради тази причина Майкъл бе толкова добър в стрелянето. Ръцете му бяха винаги под контрола на тази тъмна страна, която го обладаваше и мерника му бе дяволски точен.
-Мислех, че ще се контролирам. - откъсна се зад зъбите му и примигна, като пусна рамото си- Ако бяхте закъснели с още минута .. нямаше да бъде жив.
Беше го хванал страх. Беше забравил в какво се превръща, когато се поддадеше на гнева. Като наркоман, който не можеше да спре хероина. Пристрастяваш се от първата доза и след това искаш още и още. Облиза долната си устна и затвори за миг очи. Опита се да нормализира дишането си и тръсна глава. Трябваше да опита да се избави от този порок. Иначе рискуваше да нарани някой невинен.
-Добре ли си? -потупа по рамото гарда, който кимна и докосна цепнатата си устна- Мад, наистина не знам какво стана. Уж бях напълно в съзнание, а в следващия миг усещах само как го удрям.
Сведе поглед към ръцете си. Разпери длани и ги огледа. Кокалчетата му бяха целите в кръв. Смесица от неговата собствена и тази на Джонатан.
-Изкарай ме оттук. - погледна към жената и сви дланите си в юмруци.
Маделин му кимна и промуши ръката си през лакътя му. Майкъл понечи да каже нещо, но замлъкна когато видя онези две очи, вперени в него. Нали не беше видяла всичко? Молеше се да не го направила, да бе дошла преди малко. Но това, което прочете в очите й не му хареса. Изобщо не му хареса.
-Алекс ..
Но тя не му отвърна. Завъртя се и се затича по един от коридорите. Майкъл се отскубна от русата жена и хукна след Александра, като сърцето му отново започна да бие лудо. Беше по- бърз от нея и успя да я хване. Завъртя я към стената и облегна гърба й на нея, хващайки здраво китките й.
-Какво правеше там? -проговори през зъби, а лицето му бе само на сантиметри от нейното.

Майкъл я наблюдаваше внимателно, впил очите си в нейните. Това, което прочете в тях го накара да замръзне. Значи все пак бе видяла. Бе видяла как се превръща в чудовище, в машина, която не изпитва чувства. Не чуваше какво й говори, не се усещаше колко силно я бе стиснал. Затвори очи, пусна едната й ръка и удари ядно по стената над главата й с юмрук. Точно на това ли трябваше да става свидетел тя.
-Аз .. - тихо проговори, но не намери думи- Просто върви. Остави ме.
Но очите й бяха все така приковани в него. А в тях се четеше страх, да именно страх. Беше я страх от човека, който й се бе заклел да я защитава. А преди минута й бе причинил болка. Започна да разтрива слепоочията си, а от раните върху кокалчетата започна да шурти тънка линия кръв. Изруга и тръсна ръце настрани.
Изрично беше казал на Маделин да я държи далеч от изолатора. Но всякаш всеки правеше обратно на това, което бе казал. Обърна се с гръб към Александра и подпря главата си на студената стена. Беше укротил гнева си, но не можеше да разкара страха. Защо точно, когато се чувстваше най-пълноценно, най-щастливо, трябваше да се случи и това? Сякаш съдбата не искаше те двамата да бъдат щастливи заедно. Сякаш имаше пръст във всичко, което им се случваше.
-Не си в безопастност с мен. -тихо отново проговори, но по-скоро на себе си, а след това изкрещя ядно- По-добре се махни оттук, Александра.
Не се обърна, не искаше да вижда очите й. Беше сигурен, че го мисли за луд. И действително, Майкъл бе отключил тази своя луда черта. Беше й позволил отново да покаже носа си навън.

Усети прегръдката й и това автоматически накара тялото му да настръхне. Успокои психиката му, но разпали всичко останало Майкъл затвори очи и стисна челюста си. Имаше толкова тайни около същността си, но сега най-тъмната бе излязла наяве. Дължеше й обяснение, трябваше да я успокои. Усещаше как ръцете й лекичко треперят и се обърна. Впи сините си очи в нейните дълбоки океани и прехапа устните си.
-Това беше нещо, което не исках да разбираш, не исках да виждаш .. - не знаеше как да започне и отклони погледа си встрани- Защо мислиш, че при всеки наш скандал, аз излизах и отпрашвах някъде с колата? Беше ме страх, че мога да те нараня. До преди малко умеех да го контролирам, спирах преди да е станало късно .. Но думите му, те .. те ме накараха да побеснея, исках да видя как издъхва пред мен... Дори сега ме е страх, Алекс.
Вдигна бавно ръце и погали страните й. Сега, когато наблюдаваше красивото й лице, се замисли. Как би могъл да я нарани? Как би могъл да й причини болка, при положение, че го болеше само от факта, че вижда този страх в очите й.
-Не мога да позволя да ти се случи нещо .. Но когато знам, че аз самия мога да те нараня .. -замлъкна и поклати глава.
Не можеше, просто не можеше да я излага на опастност. Всеки път, когато нещата започваха да се нареждат, те отново се разпадаха между тях.
Рязко я дръпна към себе си и я прегърна. Положи брадичката си на главата й и се загледа в отсрещната стена. Заради нея трябваше да се научи отново да се контролира. Заради онова крехко тяло, което сега се бе сгушило в обятията му.
А може би бе реагирал така заради думите му. След пламването на любовта им отново, нямаше как да позволи да говорят за нея. Никой дори не бе достоен да изрича името й, пък камо ли да отправя такива заплахи. Прошепна си на ум, че всичко ще бъде наред. Всичко щеше да се нареди.
-Хайде, да вървим.- хвана я за раменете и леко я откъсна от себе си- Имам да погледна още нещо и ... и просто ще се махнем оттук.
Усмихна й се и докосна челото й с устни. Прехвърли ръка през раменете й и тръгнаха през коридорите.

Майкъл я хвана за дупето и я повдигна нагоре, като обви краката й около кръста си. Завъртя се и облегна нейния гръб в стената. Целувките й бяха толкова сладки, а устните още по-изкусителни.
Откъсна се за миг от тях и започна да я целува по врата, бавно и с въртеливи движения от страна на езика му. Оставяше мокри следи след себе си. От много време не бяха имали такава близост и пожара, който избухна в Майкъл беше опустошителен. Усети възбудата си долу в корема и леко изстена. Ръцете на Александра винажбги знаеха къде да го докосна и секунда по-късно да експлодира.
-Господи, Алекс. - прошепна и отново впи устни в нейните.
Не можеше да спре, този сладък наркотик, който бе тя за него беше твърде пристрастяващ. Едната му ръка се спусна по бедрото й, пръстите му шареха нежно и леко се качваха нагоре. Спря точно преди да я докосне по онова райско цвете и премести ръката си отново на дупето й. Устните им сякаш бяха едно, не можеха да се откъснат един от друг.
-Не тук. - задъхано й се усмихна Майкъл и леко я пусна с една ръка- Запази всичко за след малко.
Пусна я с нежелание и отново лекичко докосна устните й. Как само му действаше това момиче! Нереално, непредсказуемо. Беше толкова интересна личност за него, че на моменти беше твърде вглъбен в мислите си за Алекс.
Хвана я за ръка и тръгна към централната част на департамента. Мадлен все още беше там, със своято разтревожена физиономия. Доста неща й бяха на главата.
-Майкъл, всичко наред ли? - порита го отдалич, докато проверяваше последните новини от мисията на другия екип.
-Всичко е под контрол.- кимна й и намигна на Мат- Една седмица не искам никой да ме докосва. Не ме интересува, дори и трета световна да избухне. Трябва да отделя малко внимание на .. жена си.
Така я наричаха всички. Неговата жена. Което, честно казано звучеше доста приятно в мислите му. Прегърна я през раменете и точно когато тръгнаха, се обърна към екипа си.
-Само телефона ще е с мен и ще го включвам два пъти дневно. Десет сутринта и десет вечерта. Тогава, ако е много спешно, ме потърсете.
Мадлен му кимна и помаха на Алекс за чао.