Покрива, от където се виждат светлините на града

Сиатъл.
Сякаш, където и да отидеш, това място продължава да те преследва. Но може би, като се замислиш, това не е чак толкова лошо. Внушителни сгради, вечер осветявани в безброй светлинки, познати хора, които винаги биха се отзовали, ако имаш нужда от помощ, училището, което колкото и да не обичаш, все пак е значителна част от ежедневието ти и не на последно място - семейството и приятелите.
Откакто се върна в родното си място, Джули обмисляше планове за бягство. Не беше сигурна как точно ще се случи това, имайки предвид, че живее с баща си, но имаше нужда да се отърве от всичко и всички. Забърка хиляди каши след пристигането си, развали взаимоотношенията си с много хора (за което, естествено, безкрайно съжалява), а и баща ѝ е в пълна депресия, от както майка ѝ почина... вече втора година. А и майка ѝ... Този град толкова много ѝ напомняше за нея. Имаше чувството, че я виждаше зад всеки един ъгъл и на всяка улица, по която минава. Понякога чуваше гласа ѝ в съня си и се събуждаше толкова уверена, че е все още жива, че слизаше на долния етаж и започваше да я търси във всички стаи, докато не види закачения портрет в черна рамка на стената във всекидневната. В такива моменти на Джулиет ѝ иде просто да падне на земята и никога повече да не стане. Чувстваше се безсилна. Безсилна пред смъртта, както всеки един човек.
След като се събуди от вече продължаващия петнадесет часа сън, тъмнокоската реши да излезе. Не знаеше къде, просто да се махне от тази къща, която вече не можеше да нарече свой дом. Облече се набързо и, дори без да предупреждава, излетя като фурия през входната врата.
Щом чистият въздух нахлу в белите ѝ дробове, тя се успокои. Природата ѝ действаше забележително, както много малко други неща можеха. Краката ѝ сами почнаха да я водят незнайно накъде. Тогава се сети. Момичето вдигна глава и видя пред себе си една на пръв поглед незабележима изоставена сграда. Точно това здание бе до болка познато на Джули. По-скоро покривът. На този покрив се беше събирала с една от най-добрите си приятелки десетки вечери подред. Но понеже синеочкота имаше странния навик да разваля всичко хубаво в живота си, това вече не беше факт. Елеонор Бадика. Това име изплува в съзнанието на Джулиет. Стомахът ѝ се сви при мисълта каква глупост беше направила. Поредната причина, поради която иска да си тръгне от Сиатъл. Знаеше, че е сторила нещо ужасно, но нямаше какво да се направи. И Бадика имаше пълното право да ѝ се сърди, колкото време пожелае.
И така, седейки, нашата героиня си мислеше за ужасния си живот. Покрив... интересно. Можеше да скочи, когато пожелае, и да спре с терзанията. Но не. Беше силна и знаеше, че всичко е наред накрая, ако не е наред, то тогава не е краят. Май.

Имаше момент,в който на човек му втръсваше от всичко .Не можеше да се справи и имаше нужда да се отдръпне поне за момент,за да си почине.На Елеонор напоследък и беше дошла в повече.Напоследък желанието да се върне при баща й във Върмонт беше станало прекалено голямо.Тя имаше нужда да знае,че някой я обича и ще я подкрепи,имаше нужда да знае,че някой е готов да и помогне двадесет и четири часа в денонощието.Имаше нужда,но не беше толкова лесно.Понякога просто се чувстваше самотна,работата в антикварния магазин въобще не и помагаше.Особено,когато бе в компанията на Бианка ,а препирните никога не спираха.Всичко това я натоварваше прекалено много и макар да не си го признаваше й беше трудно,много трудно.Трябваше да избяга от всичко,инстинктът и за самосъхранение и подсказваше да се оттегли ,за да не се погуби.Да се оттегли и да подреди мислите си.Опасността не беше чак толкова голяма,най-много да се докара до лудост от всичко случващо се в града,но бе за предпочитане да запази здравия си разум,колкото и трудно бе.
Тя знаеше къде трябва да отиде,за да осмисли всичко,за да си почине само за една вечер.Но имаше проблем,Ел не искаше да се вижда.Страхуваше се,че тя ще е там и нещата ще станат още по-зле.Не и трябваше още стрес,пък и в количества в каквото би и го докарала Джулиет.Не,тя не се нуждаеше от това.Но тя искаше да отиде там,да отиде на покрива и да помисли.Да остане сама със себе си ,отдала се на прекрасната гледка.Това беше мястото,където можеше да се откъсне от забързания живот в града.Сякаш времето там не съществуваше,там беше свободна.Така желанието и за малко почивка надделя над страха.Пък и вече Джули нямаше работа там или поне така се успокояваше червенокосата.Да се отдръпне от всичко от време на време беше типично за нея,правеше това,за да успее ,за да се върне в играта и да е още по-силна .Това беше единствения начин да успее и макар да нямаше много време за почивка.Но понякога имаше жертви и всичко беше за добро.Какво ли щеше да стане ,ако се откажеше от споровете с Бианка.Може би нещата щяха да се оправят ,ако не я ревнуваше от собствената й майка.Но това не значеше да се откаже.Напротив,това беше тактическото отстъпление.Тя приемаше живота като война и постигаше целите си ,като възприемаше нещата по точно този начин.Макар и това да не беше подходящото решение за всеки проблем и не можеше да се използва във всяка ситуация …тя знаеше,но го използваше умело,когато се налага.Никой никога не знаеше какво се въртеше в главата й ,но тя обмисляше, премисляше,всъщност мисленето й беше в повече.Но това не беше битката за антикварния магазин ,за вниманието на собствената й майка,макар и да бе мъртва,това дори не бе битката за бъдещето й ,тя водеше битка със себе си.Но този път беше обречена да загуби.
Когато се качи на покрива я връхлетяха хубави емоции,гледката беше невероятна.А тя едва забележи седящата фигура.Елеонор не можа да скрие изненадата си,макар и да нямаше причина да се изненадва от присъствието на Джули.Това място беше тяхно,но момичето се надяваше отново да е тяхно,но по различно време.Тя стисна юмруци,хубавите емоции се изпариха.
-Джули?-Каза тя едвам.
Гласът й сякаш се загуби в пространството.А тя просто си седеше на покрива и цялото желание изчезна.Всички неща,които искаше да направи тук останаха на заден план,когато се изправи пред нещо ужасно,пред нещо,което я правеше слаба.Защото Джулиет Ланс я нарани,точно в целта,най-слабото й място.

- Джули?
Бум ! До болка познат глас произнесе името на тъмнокоската. За миг именно тази кратка дума, състояща се от две срички, разсея тишината. Въпреки нежния и мелодичен глас на момичето, изрекло името ѝ, Ланс почувства болка. Безгранична болка, която проряза сърцето ѝ. Не можеше да се обърне. Защото ако го направеше, щеше да я погледне в очите. Нямаше тази смелост. В крайна сметка каква беше тя?
"Джулиет Ланс, ти си една страхливка"
Именно това прошепна едно гласче в главата на момичето. И беше право. Стисна юмруци, затвори за миг очи и, поемайки си дълбоко въздух, брюнетката стана внимателно.
Това беше тя. Елеонор Бадика. Една от най-близките ѝ приятелки. Въпреки че Ел сигурно не я понасяше в момента, за Джулс червенокоската винаги щеше да си остане един от най-скъпите ѝ хора. Тъжна усмивка се разнесе по устните на нашата героиня.
- Здрасти, Ел - промълви тя, а в интонацията ѝ се усещаха чувствата ѝ - чувства на вина, съжаление, но и радост, че я вижда след толкова време. Блясъкът в очите на приятелката ѝ все още съществуваше. Джулиет винаги е знаела, че Бадика е силна личност. Разчитала е на нея в моменти, в които самата тя е имала чувството, че ще се сломи. Приятелството им беше безгранично, безусловно. Докато не се намеси алкохолът. Една проста детинска грешка може да означава толкова много. А Ланс не беше сигурна, че може да носи отговорност за постъпките си, но трябваше да се научи - все пак това беше един от пътищата, по които трябва да поемеш, докато порастваш.
Нашето място.
Точно така бяха нарекли този покрив. Бяха го намерили в една от многото летни нощи, през които се скитаха из града. Ако дойдеш вечер тук, можеш да видиш цял Сиатъл - блестящ и красив, подлъгващ, че животът тук е лесен. А той определено не е.
- Виж, аз ще те оставям - смъмри едвам Джули и стана, готова да слезе по стълбичката към сградата.
Стигна до извода, че щом Ел идваше тук, може би искаше да остане сама със себе си. Понякога всеки имаше нужда от подобна терапия. А и тъмнокоската беше сигурна, че не е желана точно тук. И тя би се мразила на мястото на приятелката си. Но точно в момента, в който стигна до импровизирания изход, нещо сякаш я скова на едно място. Не можеше да си тръгне.
- Съжалявам.
Тази дума отекна в пространството около тях и се изгуби в отново настъпилата тишина. Ако погледнеш очите на Джулиет, без дори да казва нищо, ще разбереш колко вина изпитва. Момичето не можеше да си спомни последния път, в който бе казвала нещо по-искрено

Тя искаше просто да се обърне ,да се обърне и да си тръгне,сякаш Джули не беше там.Искаше просто да се измъкне от тази ситуация сякаш нищо не беше станало.Да ес обърне и да слезе по стълбите.Беше толкова лесно,нали?Но бягството не беше решение.Не можеше да остави нещата така.И нямаше да ги остави ,защото нямаше да се откаже.Не можеше и да е прости ,защото я болеше.Болката беше неописуема,болката от предателство.Но колкото и да я болеше Елеонор нямаше да си тръгне.Беше прекалено лесно.Когато я видя я връхлетяха спомени от онази вечер,която промени всичко.Повратната вечер,когато от приятелки се превърнаха в непознати.Болката не стихваше,но тя я гледаше право в очите.Зелените й очи бяха изпълнени с болка ,светеха,защото бяха напоени със сълзи,който само чакаха да се спуснат по нежните и бузи.Но тя нямаше да позволи това,нямаше да им позволи .Това беше признак на слабост.Слабост,който Ел мразеше.И в точно този момент й беше толкова трудно.Но нищо никога нямаше да е същото.Това беше нещо сериозно,нещо важно и лично.Това не трябваше да се случва,а алкохола беше само оправдание.И точно в този момент тя отново преживя онази сцена,на която не искаше да става свидетел.Може би ,ако не беше влязла в стаята те все още щяха да бъдат приятелки.Но не!Нещата се развиват както е било писано.Каквото е станало е станало.Елеонор си пое въздух и сведе поглед.Нямаше сили да я погледне.Взе се в ръце й я погледна,а очите и още светеха.
-Нима си мислиш,че е толкова лесно?-Каза тя,докато гласът й трепереше.
Пристъпи една крачка напред и се спря.Една сълза попари бузата й.Тя не можа да преглътне всичко.За нея това беше нещо важно ,нещо значимо,нещо нейно.А ят държеше на своето и ревностно го пазеше от всички.
-Трябва да носиш отговорност за действията си,да умееш да поемаш последствията …и да мислиш преди да действаш,Джули,защото боли ,нямаш си и на идея колко ме нарани.-Гласът й бе спокоен и мек.
Наистина успя да се справи с болката и да я остави поне за момент на заден план.Но говореше спокойно,както винаги.Ала в очите и казваха повече,те казваха всичко.Те бяха приятелки ,те си бяха близки преди ,Ел не можеше да се прави силна пред нея ,не и в този момент.Не и когато тъмнокосото момиче знаеше всичко.
-Всеки път,когато те видя ме боли,но ме боли повее от желанието да бъдем приятелки отново.-Допълни тя и въздъхна.
Сякаш искаше да й прости,част от нея желаеше отново да я прегърне,но нещо я спираше.Това нещо й причиняваше болка,когато я видеше,това нещо я поглъщаше в дълбините си и не и позволяваше да се измъкне,колкото и да искаше.Тя искаше,но беше толкова объркана,че не знаеше какво да направи.
-Защото аз не мога да държа всичко в себе си,не мога да оставя нещата така ,но извинението не стига.Стореното не може да се забрави току така и ти много добре го знаеш.
Това не беше по силите й ,не можеше да се справи.Гласът й бе все така спокоен ,но тя беше готова да се срине.Но искаше, искаше да й каже ,че й прощава,че отново ще бъдат приятелки,да я прегърне.Беше разкъсана отвътре .
-Джули,нямаш си и на идея колко ми липсваше.Нуждая се от теб!-Гласът й отново се разтрепери.
Това беше последното нещо ,което съумя да каже.Всяка друга дума щеше да бъде излишна и безполезна.Емоциите надделяваха и вече не знаеше какво говори.Но всяко нещо,което каза беше истина,чувстваше го.Защото ,когато й беше най-трудно не се нуждаеше да помисли,нямаше нужда от размисъл или нещо подобно,трябваше й приятел.

„Той откриваше всеки път нови прелестни черти в душата на тая мома и една прекрасна заран той се събуди влюбен в нея. […] Това бедно сърце, зажъдняло за нежна милувка и за съчувствие, залюби Огнянова пламенно, чисто и безгранично. То вдя в него неясния идеал на сънищата и надеждите си и под очарованието на това животворно чувство Рада взе да хубавее и цъфти като майски трендафил.”

Из "Под Игото"

Сърцето му биеше забързано, макар и постепенно да се успокояваше в компанията на Лора, която сама по себе си предизвикваше и вълнение. Усмихваше се като слънцето през април- парливо и топло, но все пак колебливо в желанието си да стопли земята и обитателите й, малко неуверено, но сигурно, че един ден през май ще се събуди, появи на хоризонта и ще загрее с пълна сила, за да разцъфтят всички цветя по Земята.
Дори не изпитваше нужда да се крие от когото и да било, да прикрива това, че излиза с Лора и то под ръка в близките отношения на почти прегръдка и огромна, хлапашка усмивка на лицето си.
Държеше ръката й в таксито, с палеца си правеше успокоително кръгове, успокояващи повече него. Имаше странното усещане, че ако я пусне дори за миг, ако нямаше физически контакт с Лора, тя щеше да изчезне. Чувстваше се спокоен, когато чуваше дишането й до себе си като жизненоважен звук. От време на време погледа му неволно (а това не беше много сигурно; трудно беше да се каже дали беше случайно) се отплесваше към бюста й, към който прилягаше идеално плата на роклята и си позволяваше единствено да си помисли, че притежаваше стил, за който много жени биха завидели. Другите мисли биха били прекалено... дори не знаеше как да опише ефекта им.
Напомни си наум, докато слизаха от колата, някой ден да се извини на всички богове, че изоставяше две жени зад себе си (Маделин и Сали) и да благодари, че всъщност го бяха дарили с Лора. Дар, доста незаслужен, но и дар, от който не би се отказал даже целия свят да поведе война срещу него. Все пак, не се ли водеха най- великите войни за красиви и умни жени? Бръкна със свободната си ръка в джоба на сакото и осъзна, че вътре имаше само шоколадов десет и дъвки. О, колко романтично щеше да бъде да наблюдават светлините на града и да дъвчат дъвка! Е, може би романтиката му куцаше, но беше длъжен да се пробва. А за Лора не беше готов просто да се пробва, желаеше да го направи.
Изпревари я с няколко крачки и я хвана за раменете.
– Не ме бива много в тия неща, всъщност никак, но искам да ти покажа нещо – развълнувано и превъзбудено рече Джулиън. – Затвори си очите моля те.
Размаха ръка пред лицето й, за да провери дали не гледа между клепачите си и когато се увери, че дори и да го прави, той няма да разбере, хвана дланите й в своите и я поведе нагоре по стълбите на старата, жилищна сграда, в която вероятно още живееха хора, но едва ли беше много топла и добра за живеене. Токчетата й се чуваха цели пет етажа на горе. Наистина доста стълби, които му беше малко свидно, че я кара да изкачва. Всяко стъпало го караше да се вълнува дали щеше да хареса неговата магия... магията на градската красива вечер, която се разкри пред тях, когато се оказаха на покрива. Бавно пусна ръцете й и се дръпна, заставяйки до нея така, че да не закрива гледката й към светлините.