Клубът по танци на мадам Мартинели

by **Barbara.** 4/1/2013, 22:23

Някак си реших, че трябва да отида в един клуб по танци наблизо, а именно на този на Мартинели. Бях в мега добро настроение-весела и мило настроена към всички... И решена да потърся любовта хаха. Голям смях. Взех си сака с клина и потника за танци и бързо излязох от нас.
Когато мадам Мартинели дойде ни разпредели по двойки да танцуваме танго. Паднах се с млад мъж, който бе доста секси, но някак не ми съвпадаше с представата за латино танцьор, а за сериен убиец или пък шеф на стриптийз клуб. Усмихнах му се. Продължихме известно време да танцуваме докато не дойде дебеличката мадам Мартинели и с нейните крясъци едва не ни оглуши:
-По-добре е да говорите с партньора си докато танцувате! Така правите по-страстни и изразителни движения.
Двамата с мъжа се засмяхме, а когато ни остави, успях тихо да прошепна в ухото му.
-Повече страст, господине!-подканих го аз развеселено.
Малко ми беше трудни да разговарям с него, гледайки го в очите, затова можех единствено в ухото му.. А бе, толкова възбуждащо. Мръсницата в мен се появи... Отново.

by **Julian Verlaine** 4/1/2013, 23:03

-Не знам, госпожице, ще понесете ли всичката страст на света?- повдигна веждата си въпросително.
Абстрахира се от звученето на тангото, от наставленията на старата дама, която живееше в спомените си, а Джулиън определено не смяташе да живее в тях и искаше да преоткрие своята страст в движенията. Един танц с толкова много усещания, че не беше човешко да изпита всичко само за някакви си пет минути. Затегна хватката си около тънката й талия. Завъртя я около себе си.
Крачка напред. Назад. Завъртане. Придърпване. Отхвърляне. Емоция. Страст. Повече. Още и още. Забързващ се ритъм.. повече страст от ритмичност. Плът в плътта, дъх сливащ се с дъх. Прехапване на устни. Стон, напрежение. Все по- бързи стъпки, все повече задъхване. Сякаш беше секс. Сякаш те двамата се сливаха в едно и се разливаха отново, когато се отдръпваха един от друг. Джулиън я повеждаше към екстаза от танца и й го отнемаше, толкова сладостно напрежение... почти като еротично дразнение.
Докато накрая не я захвърли с последния акорд на китарата и не се отдръпна от нея. Дишаше тежко, а по врата му бяха избили капчици пот. Дори не я попита дали може да издържи на всичко това.
-Браво, господин Верлен, браво! - плесна с ръце развълнувано Мартинели. - Заслужават си парите, които давате на месец, за да идвате.- прошепна му интимно старицата и се отдръпна. - Хайде, господа! Сигурна съм, че и вие ще можете да танцувате така след две години уроци.

by **Barbara.** 5/1/2013, 16:07

Бавна усмивка прпълзя на лицето ми.
-Не смятам, че трябва да се безпокоите за мен, господине!
Хватката около талията ми се затегна, телата ни нежно се притискаха, ръцете му ме отблъскваха и придърпваха към мен. Самият той излъчваше такава страст, че ме замайваше и езкалтираше. Самият ни танц така наподобяваше на секс-учестените дяижения на ггърдите ни, притискането, възбудатаа. Оказа се, че моят партньор е старо куче. След още един страстен танц, в който завърших с крак върху неговият кръст и неговатс ръка върху моето бедро, гърди притиснати една в друга и диханието ни смесващо се и впитите ни погледи курсът свърши. След като си взех душ и се преоблякох излязох навън с надеждата партньорът ми, така страстно вузбудил ме да е навън. Усмивка изгря на лицето ми, когато го видях сексапилно облегнал се на едно дърво. Приближих се към него и тихичко попитах:
-Случайно да бих те желал да дойдете у нас за по една освежителна напитка?
Навън беше вече тъмно и подухваше лек зимен ветрец, който обаче те пробизваше до мозъка на костите.

by **Julian Verlaine** 5/1/2013, 18:49

-Амиии... - замисли се Джулиън, докато въртеше между пръстите си незапалена цигара. Огледа се по дължината на улицата. Добре. Реално нямаше кой знае каква работа, можеше да си позволи едно излизане, пък и вероятността изобщо да срещне оная префърцунена госпожица беше минимална, така че имаше достатъчно свободно време за едно питие и можеше да го прекара с партньорката си, какво толкова. Не беше нещо кой знае какво. - Стига да не е алкохол, може.
Ухили се до ушите и извади запалка от джоба на палтото си. Запали цигарата си и тръгна след нея. Имаше добро усещане, а и една свалка не значеше нищо, нали? Подсмихна се на себе си, кога беше започнал да мисли за такива неща? Джулиън Верлен си беше саморасляк и не обръщаше внимание на хорското мнение, поне повечето пъти. Но съществуваха прекалено много теми, по които следваше чуждата преценка.
-Ще пием само по едно сокче. - ухили се срещу нея Джулс, някак обикновено и необременено, макар да намираше ежедневието си за много трудно.

by **Barbara.** 5/1/2013, 18:58

-Ама, разбира се. Мента със спрайт?
Отговорих докато вървяхме към къщи, сексапилно въртейки дупенце. Цигарата ку силно ме дразнеше, защото аз бях забравила моята.
-Може ли една?-посочих кутията в джоба му.
Той извади една и ми я подаде. Сложих крайчето на цигарата в устата си, оставяйки леки отпечатъци от червило по нея. Наведохме глава един към друг за да си запаля от неговата. Сега вече спокойна, изфишах с удоволствие дима към който бях така пристрастена.
-Така и ме разбрах името Ви. Аз съм Барбара и не виждам смисъл да казвам приятно ми е, мисля, че се подразбра.
Засмяхме се. За щастие не бе някой намусен, който не тазговаря и само мълчи и се цупи. Ставаше за свалка макар все още да не го приемах за мишена. Да, бе изключиетелно красив и доста страстен партньор, но по принцип мъжете за мен бяха просто секс. Не бях имала някоя серизона връзка, в която да преобладават главно чувствата. Исках такава, но не бях намерила подходящия партньор. Със сигурност трябваше да опозная мъжа до мен за да разбера дали да отключа сърцето си, все още цяло, за него.

by **Julian Verlaine** 7/1/2013, 05:35

Маделин Джейн Скот-Верлен. написа:1 ново съобщение:
Със Сали съм. Пътуваме към Ескала в момента. Надявам се не си забравил за вечерята ни.

Телефона му извибрира в джоба. Джулиън недоволно се спря по средата на тротоара и извади малкото чудо пред погледа си. Плъзна пръст по екрана и внимателно заотваря съобщението. Още щом видя името на Маделин, нещо му подсказваше, че няма да е много щастлив, а съдържанието го накара да се опули срещу екрана. Какви ги говореше тази жена?Сали? Тя? Той? Вечеря? Коя изобщо беше Сали? Трябваше ли да вечеря с нейните приятелки?
Въздъхна и раздразнено написа нещо, което Барбара нямаше как да разбере. Пъхна обратно телефона в калъфа и в джоба на якето си. Пръстите му разтъркаха слепоочията. Той дръпна от цигарата си. Да! Ето затова той пушеше и може би заради Маделин беше започнал да пие в миналото си. Ах тази жена, ах тази жена!
-Ъъ... - той се спря. - Защо не си разменим телефоните? За да се срещнем пак имам предвид. Оказва се, че имам малко работа. - раздразнено обяви Джулиън.
Телефона му извибрира втори път. Вече се изнервяше, извади визитката си от вътрешния джоб. С усмивка я подаде на Барбара.
-Звънни на номера най- отдолу и ще те свържат с мен. Беше ми приятно!

by **Фльор Талес** 19/1/2013, 18:18

Бе ядосана! Крайно детското и невинно поведение на майка й, както и заблуждението й, че не знае как действат уж "невинните" й въпросчета на дъщеря й, я беше вбесило до степен, в която просто искаше да й затвори телефона. На практика не можеше да го стори, тъй като майка й щеше да си помисли нещо от това, че са я нападнали, до това че е в смъртна опасност. На прекалено наивната жена нямаше дори за секунда да й хрумне мисълта, че възпитаната й дъщеря би могла да й затвори телефона, преди да са си казали "чао". Не знаеше дали имаше невероятната издръжливост и търпимост, които я накараха да запази гласа си спокоен и да отговаря кратко на непрекъснатия поток от въпроси, или бе дотолкова свикнала, че вече това се бе превърнало в инстинктивна реакция. За всеки случай нито едно от двете предположения не променяше ситуацията. След третият път, в който майка й за пореден път парафразира въпроса за женитба, Фльор не издържа и спокойно пак повтори, дори потрети, че няма намерение да се жени. Не разбираше тази почти отчаяна нужда на родителите да видят децата си под венчилото с мъж, който по техните думи естествено трябваше да бъде "добра партия". Консервативните възгледи на майка й се ограничаваха от една рамка, в която се поместваше твърдението, че мъжете трябва да работят и носят парите вкъщи, а жените да бродират и готвят у дома. Тези толкова непрактични възгледи бяха обсебели жената, която наричаше своя майка до степен, в която мисълта, която първа се появяваше в съзнанието й бе свързана с това да уредим живота на Фльор. Сякаш самата тя не бе достатъчно самостоятелна и имаше нужда някой да й уреди среща, за да се омъжи!
Още ядосана след най-накрая приключилия разговор, жената с гневни стъпки се насочи към единственото място, което би й помогнало в този момент, а именно танцовото студио. Танците бяха едно от нещата, които й помагаше да редуцира стаената енергия и вместо да наскърби горката жена, цялата тази гама от негативизъм щеше да вложи в изкуството да танцува. Като малка бе ходила на танци, а откакто пристигна в Сиатъл и откри тази школа усети някакво притегляне. В онзи ден бе възхитена от страстта и удоволствието, което струеше на талази от една двойка, напълно хипнотизирана от музиката, която просто се носеше по въздуха. Движенията на телата им, които сякаш взаимно се изкушаваха с нежното си докосване, не бяха просто танц, те правеха магия. Бе толкова красиво, че Фльор завиждаше на младото момиче, което умееше така да се забавлява. От този ден бе подновила уроците си и ето, че днес бе дошла за поредния урок.
Влетя забързано през входната врата и отиде право в съблекалните, където облече 3/4 клинче и потника, с които обикновено се упражняваше. Повечето от курса бяха жени и всички бяха горе-долу на нейната възраст, имаше само неколцина мъже, но тук това нямаше значение. Всеки се бе отделил в някой част на просторния салон и се разтягаше - нещо, с което задължително започваха. Фльор се огледа и отиде при едно от момичетата, което бе по-отдалечено от другите и повдигайки крак на гредата започна бавно да разтяга мускулите си. Непознатата почти не забеляза появата й и Фльор добродушно я поздрави:
- Здравей! За първи път ли си тук?

by **Holland Harley** 20/1/2013, 09:50

Клубът по танци на мадам Мартинели бе място, където Холанд щеше да излъже, ако кажеше, че не е влизала, но истинате бе, че всъщност никога не бе влизала през главния ход и не се бе смесвала с тълпата. Коя бе тя, че да се смесва с по-горните прослойки, дори самата мадам Мартинели да твърдеше, че социалното положение нямаше значение? Естествено, че имаше. Жената на видима средна възраст с бегъл руски акцент и италианска фамилия не работеше в помощ на нуждаещите се. Тя се занимаваше с танци. Подготвяше професионално или даваше възможност на тези, които желаеха да излеят гнева си в нещо ефирно и красиво, а това никога не бе безплатно. Единствено в един необикновен за ежедневието на мадам Мартинели, когато тя бе в достатъчно добро настроение, Холанд имаше шанс да се слее с тълпата без да крие таланта си някъде из прашния склад, долепен до гърба на малката сграда, представляваща танцово студио. Вторият петък от първия месец на новата година Лу за първи път бе прекрачила прага на студиото и за един кратък момент тялото й бе обгърнато от непознати тръпки на вълнение.
За разлика от грациозността на Хелена, която бе виждала и преди в студиото на мадам Мартинели, която прозираше дори в подбора на дрехи, Холанд Харли изглеждаше съвсем не на място със своето старо долнище с широки крачоли, които прикриваха добрата пропорционалност на тялото й, но от друга страна двукатовият потник донякъде компенсираше, следвайки всяка една от плавните извивки. Холанд просто подмина лешниково кестенявата млада жена като игнорира ироничната усмивка по бледите й устни. Тя бе единствено дете, обичана от двама богати родители, занимавала се с балет близо тринайсет години и бе съвършена. Нямаше правото да се съревновава с нея, затова се оттегли в един от тъмните ъгли, където нямаше да привлича внимание.
Холанд винаги започваше с правилното вдишване и издишване. Правеше го всеки път, защото това бе първото, с което мадам Мартинели започваше. За разлика от останалите обаче Холанд никога не подготвяше тялото си предварително за предстоящото натоварване. Тя не се гънеше като гума, а просто започваше с леки стъпки като постепенно засилваше напрежението. Все едно винаги бе готова за този тип напрежение и може би й бе в кръвтта.
Нечии думи я прекъснаха и погледът й се измести от ъгъла на широкото огледало, заемащо почти цялата стена към крехката фигура на млада тъмнокоса жена.
- Може да се каже. – кимна леко и отново се зае да повтаря научените до съвършенство стъпки. Не беше нищо особено, но Холанд го ценеше. Това бе първото стъпково съчетанието, което бе създала сама и бе само и единствено нейно. Крадешком поглеждаше отново и отново към новодошлата. Не помнеше да я е виждала, но вероятно тя също бе търсила прикритието на сенките през всичките тези пъти и не можеше да я вини.
- От скоро ли идваш тук? – попита на свой ред и уверено погледна в нейна посока без да спира заниманието си.

by **Фльор Талес** 20/1/2013, 14:42

Не можеше да повярва на късмета си. Не знаеше какво я бе привлякло в онзи мразовит ден да влезе в сградата, но и за момент не съжаляваше, това бе сигурно. Танците не бяха сред най-големите й умения, като малка майка й я караше в една порутена сграда в мръсния бедняшки квартал, където момиченца като нея се упражняваха, но липсата на финансиране, не бе позволила "студиото" да просъществува дълго. Разрушиха сградата, тъй като бе прекалено стара и опасна за жителите и така бяха лишили неколцината деца от квартала от това приятно занимание. Госпожа О също замина и така това ново занимание напълно изчезна от развлекателната програма на децата.
В онзи зимен ден, тези няколко секунди, през които видя танцуващата двойка, й напомниха за отминалите години, за желанието, което тогава се таеше в малкото й телце. Нямаше голям талант, от нея не можеше да излезе професионалист в тази сфера, но да си доставя това удоволствие всяка седмица по два часа бе незаменимо. Тук не трябваше да се състезава с някой, да покаже, че е по-добра, както й се бе налагало преди години. Макар някои от присъстващите да бяха от по-висшата класа, където допреди година бе й тя, това не я притесняваше. Преди мислеше, че главната й цел е да се издигне и да стане една от тях, но веднъж паднала на нивото, от което започна, осъзна отрицателните черти, за които преди бе сляпа. Не, не искаше да става като тях. Не можеше да каже, че е бедна, принадлежеше на средната класа и това перфектно я устройваше. Курсовете на г-жа Мартинели не бяха евтини, но всеки цент си заслужаваше. Заслушана в тихата музика, идваща от равномерно изложените тонклони, Фльор продължи да се накланя ту на единия, ту на другия си крак. Тайно успяваше да последи погледите на другите, отправени към техния ъгъл, като в част от тях се четеше ненавист и омраза, със сигурност породени от различното положение в социалното равнище, но в част от тях се виждаше зле прикрита завист. Разбираше тези последните, защото клинът неуспешно прикриваше извивките на момичето, което сякаш се носеше по пода, дотолкова леко и ефирно се движеше, че бе като привидение. Дори тя леко й завиждаше за уменията, които със сигурност не бяха само талант, а дело на безспорно усърдни тренировки, но крайният резултат бе прекрасен. Жалко, че момичето не можеше да разкрие и усъвършенства таланта си, но най-малкото, което сигурно искаше бе съжаление, самата тя бе изключително докачлива преди години към това опредено чувство.
Усмихвайки се, се обърна към непознатата и уклончиво отговори:
- Отскоро. - При нея ясно личеше, че не посещава курсовете от дълго време. Фигурата й стоеше някак вдървено, още усещаше леката болка от натоварването предишната седмица, но не можеше да отрече, че тези занимания й помагаха много. Ето например сега последното, за което мислеше бяха досадните въпроси и подпитвания на майка си.

by **Holland Harley** 22/1/2013, 18:57

Лу я наблюдаваше старателно. Въпреки несъществените движение с цел разтягане и подготовка на всеки един мускул, тя виждаше грацията у това момиче. Качество, за което определени хора в обкръжението им биха завидели, но не и тя. Холанд се радваше, когато другите притежаваха нещо, което можеше да ги издигне над останалите, и не ги приемаше като конкуренция. Тя нямаше титли след които да тича, защото извън стените на студиото продължаваше да бъде нищо повече от момиче, което може да бъде засечено на улицата, което тича след известна и високоплатена фотографка по разни събития и пее в забутан бар всяка петъчна вечер. С три думи тя бе нищо. Една красива и съвършено кръгла нула в колоната на обществото и не протестираше против това, защото можеше да бъде далеч по-зле от настоящото си положение. Бедна, но свободна бе по-добре от липсата на свобода, бе по-добре дори от мъртва, което бе най-лошият вариант.
- Аз съм Холанд. – представи се, защото сметна за редно. Може би имената нямаха значение, може би нямаха да имат втора среща, нито дори втори разговор, но бе хубаво да спази официалните правила за общуване. Лу не се доверяваше лесно, но това не й пречеше да бъде общителна и да вдъхва позитивизъм у другите. Да разговаряш с някого не винаги бе равнозначно на да го провъзгласиш за свой приятел и да му вярваш безрезервно. Понякога имаше едни такива кратки разговори, които водеха към небитието. Те просто запълваха времето ти. След този определен период от време имената избледняваха в паметта, както и моментите и оставаше една бегла диря от този ден.
- Просто се отпусни. – прошепна, когато дочу уверените и властни стъпки на мадам Мартинели. Съвсем бегло бе забелязала лекото смущение, пробягнало по чертите на младата брюнетка, която я бе заговорила. Ръката й все още висеше във въздуха, но изглеждаше твърде неестествено в това си положение и Лу я прибра към тялото си. Когато силуетът на мадам Мартинели бе точно в средата на студиото, момичето старателно върза косата си на конска опашка, въпреки че няколко по-къси кичура се изплъзнаха от захвата на ластика и паднаха от двете страни на лицето й. Тя знаеше, че в тези дни на отворените врати не се правеше нищо съществено. Вниманието на собственичката бе насочени винаги по посока на професионалистите, а другите действаха според произвола да съдбата. Лу не го одобряваше, защото имаше хора, които желаеха да бъдат забелязани и не говореше за себе си, а за други, които бяха изолирани. Хора в идентично на нейното положение, които никога нямаше да получат шанс за успех, а го заслужаваха.
- Вслушай се в сърцето си. Не се опитвай да бъдеш перфектна, а се опитай да откриеш удоволствието от всяко движение. Танцувай независимо от простотата на движенията или допуснатите грешки. Просто намери себе си. – продължи без да усеща, че звучи като ментор, давайки наставления на събеседницата си. Тя виждаше, че брюнетката танцуваше за себе си, за удоволствието от движенията, но понякога сковаността не бе по вина на болка, а в подсъзнателната настройка, че всички те гледат и трябва да бъдеш перфектен. Не бе нужно. Завистта се пораждаше не от сложността и съвършенството, а от самоувереността, породена от удоволствието, което танца доставяше. Тогава всички грешки оставаха незабелязани.

by **Фльор Талес** 25/1/2013, 14:09

Фльор гледаше с удивление върналото се към своите упражнения момиче. Рядко й се случваше да попадне на толкова интересен събеседник, който да представи различно осмисляне на действителността и реалистичен коментар на нещата, живи и до днес, различен от този, който всички показваха. Момичето бе против разбирането, че бедните хора са бедни и духовно, освен материално и с тези думи Фльор окончателно затвърди мнението си за несправедливото отношение и етикети, които се поставяха на хора като момичето до нея. Непознатата, която се представи като Холанд, със сигурност не бе нищо по-долно, заслужаващо съжаление същество, от тези, които стояха в предната част на залата и, които момчетата гледаха с неприкрита наслада. Още първият ден не бе трудно да забележи ясното разделение между професионалистите и упражняващите се. Тази класификация бе породила хиляди зависти и бе дала самочувствие, повече от колкото бе нужно, на онези момичета. Славата променя всичко. Не бе ли доказателство всичко това на едно малко твърдение като това?! Нима самата тя не го бе видяла и не бе живяла сред това години наред? Виждаше промяната, фалшивите усмивки, присмиването зад нечий гръб с цел да се издигнеш по-всичко в очите на "приятелките си", но същевременно падайки в очите на моралните хора. Всички сами избираха живота си, дали да живеят сред пошлостта, или да останат непроменени, което бе рядко срещано, поради силната притегателност, която притежаваше богатството и властта.
Докато се бе замислила, Фльор машинално се представи - едно от нещата, които хората определяха като етикет, но то бе просто поява на възпитание. Сред горните кръгове на обществото представянето не бе нищо повече от едно разменяне на имена, които почти веднага попадаха в онази част на мозъка, която до секунда е забравила всичко, защото те бяха обвивки, които не съдържаха нищо. Служеха само за определяне на статут и преценяване дали си заслужава даденият човек вниманието, което ще му отделиш. Жалко, но истина. Фльор усети, че вместо да каже цялото си име, нещо, което правеше години наред, произнесе бавно името, с което бе позната навремето.
- Аз съм Фло. - Отдавна не бе изричала този съкратен вариант, но именно той определяше истинската Фльор, а не онова безчувствено име, което определяше самоличността й в идентификационната й карта. Под въздействие на музиката се остави да проникне в нея, дълбоко и да стана център на всичко. Трябваше да забрави хората около себе си, дори остана глуха за ясно отчетливите стъпки по дървения под, заслушана в тази музика, която звучеше в нея. Не можеше да определи какво е, нещо което за обикновените хора не би означавало нищо, но за нея бе център на вселената. Дори не узна как стана - в един момент се притесняваше и пулсът й биеше отчетливо в гърдите, а в следващия, под думите на Холанд се беше отпуснала в това сомнамбулно състояние, в което дори тежките стъпки на идващата г-жа Мартинели не можеха да я извадят. В това състояние момичето не бе подвластно на съмнения, тревоги или нещо друго - бе лека като перце. По-късно едва ли щеше да осъзнае какво е направила докато е била така, нито каква е била причината - може би думите на Холанд, или нещо друго - кой знае.

by **Holland Harley** 31/1/2013, 18:17

Беглата усмивка трепваше в крайчетата на устните й. Холанд не се бе усмихвала по този инстинктивен начин от доста дълго време, а и хората или причините за подобна усмивка бяха твърде малко. Все пак коя можеше да е тя за някой отвън? Малко хора си правеха труда да видят отвъд очевидно. В последно време все по-често се убеждаваше, че хората се превръщаха в прагматици почти всеки ден. Не че някой не бяха такива по рождение, а други не го придобиваха вследствие на работа или задължение, но не всеки бе такъв; не и в света, в който бе израснала, колкото и лъжовен да бе бил той. Всъщност тя бе вярвала, че дори господин и госпожа Гейнсбъроу не са прагматици, а в действителност бяха точно такива. Тя правеше каквото й бе угодно, а той я защитаваше, защото така бе по-добре за всички. Някой въобще интересуваше ли го какво ще стане с бедната Холанд, която дори не бе част от семейството? Да, наивно бе да вярва, че някога можеше да има нещо по-добро от майка, която те презира. Нейният живот най-ясно се описваше от поговорката: „от трън, та на глог”.
- Фло е хубаво име. – коментира, прекъсвайки за секунда песента, която си тананикаше. Дори бе твърде крайно да го нарече песен, когато бе едва няколко реда и припев. Лу имаше навика да съчинява нещо. Обикновено в бара, в който работеше, пееше всеизвестни песни и рядко включваше нещо авторското, защото никога не успяваше да завърши нещо. Идеите й винаги идваха в най-неподходящия момент, когато нямаше лист и химикал наблизо, та да запише всички думи, които запълваха празните места из главата й. Най-често се случваше, когато танцуваше. Самият синхрон в движенията й бе породен от необичайното тананикане, което постепенно придобиваше формите на сдъвкани и недоизказани думи. Буквално си мънкаше всичко под носа. Дори не очакваше да привлече вниманието с това, защото бе нещо наистина незначително, почти колкото нея в самата зала.
От друга страна, тези свободни часове Холанд понякога запълваше и като час по упражнение за гъвкавост. Все още помнеше амбициите на осиновителката си да пробие в някой спорт или поне в по-специфичните танцови стилове. Бедната Лу така бе намразила това занимание по едно време, че бе готова да направи всичко, за да избегне поредните петчасови тренировки, няколкото охлузвания, навехвания и вероятно някой по-сериозно разтегнат мускул, защото знаеше, че колкото и сериозни да бяха наряняванията, на следващия ден отново щеше да бъде в залата и да репетира или по-скоро да тренира. Точно в този момент Холанд за миг забрави грацията на танца и опита да си припомни част от акробатичните трикове, които бе правила като по-малка. Част от тях бе забравила почти, но някой все още умееше или поне вярваше, че не си ги измисля.

by **Фльор Талес** 3/2/2013, 08:51

Въздухът в стаята стана осезаемо по-тежък с влизането на внушителната госпожа Мартинели. Всякакъв шум, който идваше независимо дали от шушукане или от някакъв друг дразнител, бе прекратен на момента и напрегнатата тишина изнерви Фльор. Самата тя бе имала няколко минути, за да се запознае лично с въпросната дама в деня на идването й тук, но от това първо впечатление бе останало само едно - контрол. Безспорно дамата поддържаше всичко в ред, превръщаше се в истински трън в задника за състезателите, но пък именно тази нейна увереност и непоколебимост привличаха Фло. Не знаеше много за личния й живот, който се пазеше в пълна конфиденциалност, но липсата на халка красноречиво говореше за необвързаността й. Самата госпожа Мартинели държеше на това много, така както го изискваше и от ученичките си. Смесването на личен живот и професионален не водеше до никъде и момичето се съмняваше, че говореше от личен опит. В онзи първи ден й беше казала първото и най-важното си правило: "Независимо какви проблеми имаш, когато прекрачиш прага на студиото да са изчезнали." За Фло това не изискваше специални грижи, тъй като самата тя с влизането си усещаше едно отпускане, тревогите, които са я държали на тръни през целия ден, отлитаха като птички и й ставаше леко. Магическото действие не можеше да бъде определено категорично, но факта си оставаше, че е налице. При всички условия Фло ни най-малко не съжаляваше, че посещаваше именно това студио, макар и с темпераментна жена като госпожа Мартинели. Тя всъщност не всяваше страх у младата жена, по скоро сякаш вдъхваше респект, който се усещаше даже по равномерния звук от съприкосновението на токчетата й с дървения под.
Мигновеното напрежение, завладяло всички в залата, бе почти осезаемо - като мъгла, която бавно, но леко те стиска и те души. Тя нямаше за какво да се страхува, тъй като нямаше да участва в състезанието след два месеца и следователно бе тук само за да се забавлява. И все пак, въпреки уверенията си, напрежението стоеше като топка ниско в стомаха й, кълбо от нерви, което я правеше нервна и я превръщаше отново в неграциозната Фло. Като грозното патенце без самото патенце.
- Вдишай дълбоко, онези в дъното - тя кимна към групичката момичета и момчета, които нервно потропваха с крак или чоплеха ноктите си - трябва да се притесняват. Именно те ще участвам в състезанието, така че се отпусни. - Бе някак комично да даде съвет на момичето, тъй като сигурно го знаеше по-добре от нея, но някак усети нужда да й го каже - импулс, породил се, виждайки притеснението, което леко се забелязваше в стойката й.

by Sponsored content

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Клубът по танци на мадам Мартинели

Клубът по танци на мадам Мартинели

Re: Клубът по танци на мадам Мартинели

Re: Клубът по танци на мадам Мартинели

Re: Клубът по танци на мадам Мартинели

Re: Клубът по танци на мадам Мартинели

Re: Клубът по танци на мадам Мартинели

Re: Клубът по танци на мадам Мартинели

Re: Клубът по танци на мадам Мартинели

Re: Клубът по танци на мадам Мартинели

Re: Клубът по танци на мадам Мартинели

Re: Клубът по танци на мадам Мартинели

Re: Клубът по танци на мадам Мартинели

Re: Клубът по танци на мадам Мартинели

Re: Клубът по танци на мадам Мартинели

Re: Клубът по танци на мадам Мартинели