Площада

Утрото беше изключително топло за сезона си. Слънчевите лъчи проникваха през стъкления прозорец на стаята, спирайки се върху лицето на Александър. Сякаш дразнеха сетивата му, а в отговор той сбръчкваше недоволно вежди и се обръщаше на другата страна. Нощта за него бе безсънна, но не защото я бе прекарал за пореден път в нощния клуб с бутилка алкохол за компания и някое-друго момиче, а защото сънят му бягаше. Не можеше да заспи, а направеше ли го, той сънуваше кошмар. Накрая се отказа, а измореното му тяло се изправи до седнало положение. Босите му крака стъпиха на теракотените студени плочки и след няколко крачки той обу някакви чехли, които да го предпазят от студенината. На излизане от стаята си, той хвърли бегъл поглед на отражението си в огледалото. Личеше му, че не е спал. Очите му изглеждаха по-тъмни, по-измъчени и изтощени. Флеминг сви устните си в гримаса и слезе в кухнята, където беше и прислужницата.
- Добро утро, господине. – каза тя, носейки голяма чаша с кафе в ръка. Остави я върху облата маса, а той бързо я взе в себе си.
- Добро утро, Синтия. – отвърна той, усмихвайки се, а после кофеиновата напитка се разпя в устата му. Сякаш го зареждаше с енергия с всяка глътка. Остави чашата върху дървената маса и посегна към кутията с цигари. Издърпа една и я сложи между плътните си устни. Взе запалката и я запали. Още с първата дръпка усети как дробовете му се насищат с никотин и тютюн. Обичаше това чувство. Макар да знаеше, че цигарите са вредни, на него не му пукаше. Това бе само едно от малкото неща, с които той си вредеше. Като изключим обичайните му напивания и сбивания в дискотеките, това бе най-малкия му грях. През съзнанието му премина спомена за съдебното дело, случило се преди около две седмици. Все още мислите му бяха тормозени от въпроса защо съдията бе решил да му даде шанс и да го признае за невинен. Той заслужаваше да бъде осъден, заслужаваше го, защото ако видеше онзи кретен още веднъж щеше да го убие. Нямаше да направи същата грешка като преди.
- Ще закусвате ли? – гласът на прислужницата го измъкна от мислите му.
- Не. Излизам. – отвърна кратко и ясно той, докато загасяше фаса от цигарата си. Отпи още една глътка от кафето си и изтича нагоре по стълбите. Гневът отново искаше да се нагнезди в съзнанието му, но той се опитваше да го спре. Бързо нахлузи долнището на сивия си анцунг, заедно със сивия анорак и маратонките си. Сложи качулката на главата си и с бързо темпо излезе от имението. Тръгна да тича по алеята до дома си, но не знайно как, той се бе озовал на площада. Сигурно бе пребягал над километър, но все още се чувстваше енергичен и не искаше да спира. Часът бе около седем и тридесет сутринта, а наоколо нямаше никой. Александър спря за миг, извади телефона от джоба си, пъхна слушалките в ушите си, усили музиката и продължи. Не след дълго, унесен в себе си, той блъсна някой. Спря веднага и щом се обърна, лицето му сякаш пребледня.
- Бианка. – каза задъхан той, а сърцето му заби още по-бясно в гърдите му. Не можеше да повярва, че я вижда отново. Беше минало толкова време.

Миг след като срещна сините й очи, в съзнанието на Александър се появиха онези сцени, които се бяха случили в дома й. Напомниха му колко обезумял беше тогава, как юмруците му налагаха онзи глупак, разбивайки лицето му. Помнеше колко гняв бе насъбрал в себе си и как искаше да го убие за дето си бе позволил да докосне неговото момиче. Флеминг никога не бе твърдял в съда, че е невинен. Знаеше го и то много добре. Дори не изпитваше вина за случилото се, знаеше че ако можеше да върне времето назад, щеше да постъпи по същия начин.
За няколко секунди остана замислен, оплетен в мрежите на собственото си съзнание. Но копринения глас на Бианка успя да го изкара от унеса, в който бе попаднал.
- Все още дишам. – отвърна й с насмешка той, като свали слушалките от ушите си и ги прибра в джоба на долнището си, заедно с телефона. Свали качулката от главата си, а езикът му навлажни пресъхналите му устни, преминавайки по цялата им дължина.
- Не съм те виждал след… онази случка. Добре ли си? – попита загрижено той, свеждайки глава, за да я погледне в очите. Едната му ръка се повдигна и се плъзна по лицето й, повдигайки брадичката й нагоре. Александър беше нежен с нея, тя бе единственото момиче, пред което той някога е бил напълно искрен и открит. Не обичаше да я лъже, но имаше моменти, в които яростта го заслепяваше и той я караше да страда. Обичаше я повече от себе си, а сега дори не беше сигурен дали тя го искаше близо до себе си и дали все още бяха заедно. Усещаше я някак студена и далечна, страхуваше се, че я е загубил, защото онази нощ й бе показал какво чудовище се криеше в него. Бианка му липсваше ужасно много, но той не знаеше как да постъпи. Не се бе престрашил да отиде до дома й след делото и да я види. По-скоро нямаше очи, с които да го стори. Не й беше сърдит, че я нямаше в съдебната зала, напротив, дори беше благодарен, че я нямаше. Знаеше, че ако тя беше там, онзи глупак щеше да я погледне, а дори това бе достатъчно, за да загуби контрол над гнева си и отново да го нападне там.

Анастасия Лесбърн започваше поредния си неуморен, работен ден. Точно в събота! Последно време работеше извънредно почти през целия месец и дори не беше сигурна как се е съгласила на нечовешките условия, които й възлагаше онзи тип Джулиън Верлен само, за да го раздели с госпожа Скот. Работа в събота, неделя, понеделник, вторник и така нататък едва ли беше по силите на нормален човек, затова самата Ан не беше никак нормална. Тя често разсъждаваше на ум с другото си аз и ако някой би нарекъл това шизофрения, то Настя го наричаше просто разговор с достатъчно интелигентен човек, който би й отговорил подобаващо на въпросите й. Може би този почти шизофренишки ефект се дължеше на отцеплението й от социалния живот на Сиатъл, ала в момента, Анастасия не намираше проблем в това.
Дърпаше повода на огромното куче, което разхождаше в единствения свободен съботен час. Дар, който беше чистокръвен санбернарт често я разхождаше, когато успееше да навие стопанката си да стане от бюрото. Разходката им протичаше по особено приятен за Дар начин и често завършваше с порядъчното падане на Ан пред вратата на дома им, след като е била теглена повече от няколко километра. Но днес Дар ходеше бавно до нея и я оставяше да се наслаждава на чистия, почти пролетен, но все още хладен, януарски въздух, докато приятната миризма на наденички не достигна обонянието му. Кучето се затича към малката, външна сергия на площада и повлече след себе си изненаданата Лесбърн.
– Спри, Дар! Спри, не при наденичките! ЛОШО КУЧЕ!
Анастасия Лесбърн започваше поредния си неуморен, работен ден. Точно в събота! Последно време работеше извънредно почти през целия месец и дори не беше сигурна как се е съгласила