Пентхаусът на Джулиън

First topic message reminder :

Джулиън поемаше последните кашони от доставчика. Време беше да донесат и последните му вещи от стария имот на Верлен. Бяха на пръв поглед незначителни малки вещи, които обаче носеха своята символика и го караха да се чувства зле, когато ги нямаше. Нищо не му пречеше да литне до Индия, за да си вземе нов комплект слончета, но те не носеха същите преживявания. Тях нямаше да е загубил заедно с багажа си и определено нямаше да успее да оцапа с шоколадови пръчици по същия начин (не питайте как се постига този ефект; чист професионализъм). Едва ли нещо му пречеше да извади едно свое зъбче и да го нарече "Първия млечен Зъбчо", но то нямаше да бъде млечно и със сигурност нямаше да е паднал, докато малкия Джулс е тичал след футболна топка. Нямаше да получи паричка за него и нямаше да носи детските му спомени, а само чий език последно се е набутал в устата му. Дам! Това ще да беше. Нещата нямаше да са същите, защото нямаше да пазят същите спомени и феята на зъбките нямаше да му изпрати паричка.
Джулиън Верлен просто беше сантиментален и обичаше да пази тези свои предмети като доказателство за своите премеждия. Доказателство, което щеше да показва на внуците си, а тях щеше да си избере по интернет! Със сигурност не му беше писано да бъде баща и никак не му се искаше това да става по какъвто и да е повод. Силните му ръце не знаеха как да държат малки бебета и как да бъдат нежни с бебешките дупета. Отдаваше му се само да гали, но не бебешки дупета. Въздъхна при тази прекрасна мисъл и въведе кода за пентхаусът. Асансьора тръгна нагоре бавно и славно и го отвеждаше много над двайсти етаж, където се намираха петте пентхаусът, неговия беше почти последен, делеше го само един от покрива и това му харесваше. Избягваше да поглежда пред прозореца, за да не вижда колко е високо. А когато не виждаше колко е високо, можеше да се заблуждава, че е на сами земята и тогава нямаше проблем. Като цяло в ежедневието му нямаше проблеми. Развиваше компанията си, забавляваше се вкъщи или навън и спеше до насита. Какво друго можеше да иска човек?

Джулс седна на пода в голямата стая и започна да разопакова кашоните с усмивка. Нямаше търпение да разгледа отново снимките и своите символични предмети. Толкова много му бяха липсвали за две седмици. Толкова много!

Сърцето му се сви от разочарованието в гласа й. Господи! Чувстваше се толкова виновен от този факт... всъщност винаги се беше чувствал виновен, но към себе си, а не към друг. Сега обаче, Джулиън Алекзандър Верлен се чувстваше виновен спрямо Лора. Почувства се като убиец на... на нещо, дори не знаеше защо се чувства така. Изостави чашата си на плота и го заобиколи с бързи крачки, за да стигне до нея. Големите му ръце я задържаха за раменете, а лицето му беше изкривено от притеснение и бавно, но сигурно приемаше вида на виновен човек. Прехапа устната си виновно и сбръчи вежди.
– Искаш ли да седнеш, Лора? – погледна я, а очите му засвяткаха загрижено. Крака му дръпна назад един от високите столове на плота, но преди да я накара изобщо да помръдне се извърна към мивката.
Доста по- сигурно взе една чаша (отколкото ако му се беше наложило да я измие) и завъртя кранчето на студената вода. Тя зашуртя шумно. Блъскаше се в мивката яростно, но миг по- късно вече пълнеше стъклената чаша, която се беше изправила първа пред погледа му. Напълни я неприлично до горе, толкова, че му беше трудно да я принесе дори близо до нея. Затова отля малко преди да й я подаде толкова настоятелно, че беше трудно да му откаже да отпие поне глътка. Беше толкова готов да й се извини, а дори нямаше причина. Не я познаваше и едва ли от неговия несполучлив брак зависеше нейния живот, но изпитваше толкова силна нужда да го направи, че беше почти непоносимо да си мълчи толкова успешно (въпреки непреодолимото си желание). Устните му се разтвориха, но трудно издадоха звук, докато наблюдаваше нейните. Затвори ги и когато отново ги отвори се погрижи да е на поне метър от нея, където можеше да си позволи да мисли трезво.
– Съжалявам, Лора – изрече толкова тихо Джулиън, макар вече да не се чувстваше толкова дяволски виновен или привлечен от нея. – Даже аз не вярвам, че съм женен! Поне не за... кхъм – бяха го учили да не говори лошо против жена си, но му беше трудно да избере дума, която не заплашваше да развали впечатлението, че не използваше лоши думички... така де, ако Лора имаше изобщо такова. – Имам предвид за ... – устните му се изкривиха от такова мъчение, сякаш само с изражение подсказваше за коя.

Започна да се успокоява, а и не искаше да го тревожи допълнително със своите призраци от миналото. Неоправданите постъпки на съпруга й, ужасното му държание към нея, всички тези страховити картини излизаха наяве и сякаш й се присмиваха. Бе безсилна срещу това, нима можеше да върне времето назад?Джулиън притеснено я наблюдаваше, а Лора можеше да усети вината, проличаваща в думите му, в напрегнатото му изражение. Отпи отново от студената вода, която й помогна да се освежи. Никога нямаше да се справи, нито да заживее самостоятелен и независим живот. Обхвана я тъга, имаше наченки на депресия. Остави чашата на масата и го погледна. Въздъхна. Всичко трябваше да свърши тук-да му покаже миналото си и най-накрая да се отърси от него и вечно преследващите я кошмари. Започна да му разказва. Бавно, спираше на места, разказваше му за семейството си, за брака си по сметка, за надеждите на едно невинно и глупаво момиче, за Хюго, който й се струваше симпатичен в началото, за ада, който преживя в къщата, за мечтите, за стремежите си и как се озова тук. Може би бе разказвала час, дори повече. Почувства как товарът от плещите й се стопява. Почувства облекчение, че го разказа точно на него. Виждаше в очите му разбиране, съчувствие, доверие. Точно тези неща, от които се нуждаеше в момента. И подкрепа.
-Обещавам, че утре ще напусна дома ти. Имам банкова сметка, ще се справя и ще се установя някъде.
Дори не знаеше защо му се обясняваше. Някакъв вътрешен подтик. Усмихна се плахо, макар въобще да не й бе до усмивки.

Джулиън беше подпрял глава на дланите си и наблюдаваше Лора, но изразяваше същинско възмущение към действията на съпруга й. Беше сбърчил вежди ядосано и цупеше устни като сърдита гимназистка, недоволна от решението на някой учител да лепне по- слаба оценка в бележника, отколкото заслужаваха сочните й бедра. Но вместо оценка, той имаше чувството, че изживява целия живот на Лора, представяше си всяка синина по тялото й, оставена от боя, малките белези в сърцето й, което не беше познало любовта в истинския й вариант и не бе усетила силата на мъжкото влияние, но като закрила, а не като... наказание. Устните му се свиваха в тънка линия, а вената на врата му от време на време изпъкваше, когато разказа достигаше своята кулминация. Ядосваше се!
–Не! – ръката му удари по масата, несъобразително с това, че този жест можеше да се тълкува по много начини.
Голямото му, силно тяло се изправи внезапно, почти заплашително от другата страна на масата, срещу Лора. Изглеждаше толкова величествен, макар и в своите протрити джинси и обикновена тениска без надписи... просто бяла тениска, която в момента се опъваше мъчително върху напрегнатите му мускули. Заплашваха. Някого. Вероятно в момента му се приискваше да забие юмрука си в лицето на бившия й съпруг и да разбие физиономията му на парченца. Като нищо! Щеше да я размаже и щеше да го направи толкова неузнаваем, че дори Лора нямаше да може да го познае. Дърта свиня! Долен мошеник!
Изведнъж съжали за рязкото си действие пред нея. Смирено се върна обратно на мястото си, седна на стола и отпусна тяло, опита се да не показва собствената си ярост, която рядко бликаше от съществото му, може би защото не се ядосваше истински за повечето неща, а тези, достойни за ядосване бяха непосилни за ударите му. Инстинктивно улови ръцете й в своите топли длани, изпита силно желание да я защитава и да я приеме под крилото си, в топлия си дом, където нямаше да гладува или да бъде изложена на студа. Искаше да я издържа и да бъде сигурен, че живота й щеше да е поне малко наред след всичко това.
– Не, не. Прости ми – разкая се пред нея Джулиън. – Само не си тръгвай. Ще се притеснявам за теб, ако го направиш. Аз... аз мога да ти намеря и работа, охрана, каквото пожелаеш!

-Не избягах от него, за да живея в маниакален страх. Искам простичък и спокоен живот-обърна се към него мило. Охрана звучеше твърде сериозно, твърде плашещо, сякаш бе известна актриса, върху която е имало опит за покушение. Не, определено не искаше такъв живот. Мечтаеше за малка, уютна къща, за любящ съпруг, може би за деца. Щеше да си намери работа в ресторант, а благодарение на уменията си да се издигне и да припечелва добри пари, за да се издържа. Това бяха нейните скромни копнежи.
Погледна го с благодарност. Джулиън бе добър, състрадателен човек, но Лора си имаше достойнство и нямаше да му позволи да я приюти. Идеята й допадаше неимоверно, но гордостта й пречеше, както и мисълта, че ще му се натрапи, че ще бъде нова пионка, която ще разбърква иначе подредения му живот. А и той си имаше съпруга за Бога?Дори да не се разбираха добре, че тя бе човекът до него, а не Лора и нейното заживяване в пентхауса ще донесе проблеми и на жена му, и на него, и на нея самата.
-Джулиън, мога да се справя сама-повтори още веднъж. В интерес на истината опитваше да убеди себе си. Да водиш живот като независима и самостоятелна жена бе нещо трудно, дори и на пръв поглед да изглеждаше като приключение.
За пръв път някой се тревожеше, вълнуваше за нея истински, не бе поредната глупава преструвка. За първи път някой не подкрепяше Хюго и ужасните му методи. Бе му безкрайно задължена, но не намираше начин да изкаже тази своя благодарност, затова остана смълчана, притихнала. Бяха седнали на дивана, някъде докато разказваше за миналото си, вече не си спомняше. Очите й започваха да се затварят и несъзнателно се прозя. Бе й се струпало много този ден и крехкото й тяло не можеше да понесе повече физическо натоварване. Джулиън бе отишъл до кухнята за две чаши със сок, а Лора склони глава на облегалката на мекия диван, уж да се отпусне и настани по-комфортно, но не усети кога сънят я споходи.

Джулиън не беше никак съгласен с мнението си и за да бъдеше напълно сигурен, че няма да си тръгне без той да усети. Всъщност, целта беше изобщо да не си тръгва, нали така? Лора можеше да изглежда достатъчно независима, за да изпълни всичките си мечти, но той щеше да се чувства толкова самотен и обхванат от мрачни мисли, каквито често се въртяха в главата му. Той изглеждаше толкова любопитен и огрян от положителна светлина само през последните няколко часа, в които Лора беше при него. Не можеше да си представи да му бъде толкова забавно да седне пред телевизията с почти непозната, която обаче беше съгласна да му разкаже толкова голяма част от живота си. Не си мислеше, че ИЗОБЩО ще си размени повече думи от обикновеното- няколко изречения- и то просто така! Както беше направил с нея.
Усмихна се умилено, когато я видя толкова спокойно спяща на дивана. Сякаш се беше подмладила с три- четири години и заприлича на госпожицата, която трябваше да изглежда. Спокойна и красива, огряна от някакъв ореол на нежността. Ах! Така се беше привързал към нея само за една вечер, че не си представяше утре сутринта или на обяд, а дори и вечерта да бъде напълно сам и нея да я няма. Тайно щеше да му липсва присъствието й.
Изостави чашите със сок на малката стъклена масичка и се скри по коридора към стаята си. Когато се върна носеше прилежно сгънато одеяло. Разпъна го и леко покри тялото й. Прилежно, сякаш завиваше собственото си дете, което нямаше и вероятно никога нямаше да има деца с Маделин. Седна на меката мебел до заспалата Лора. Пусна ръката си през облегалката и започна да гали челото й грижовно, малко по малко поемащ от спокойствието й. Ухили се глупаво като тинейджър и се присети за нещо, което вероятно нямаше да й каже, докато е будна.
– Съпруга ти е бил свиня, Лора – тихо продума той. – Ако някой ден пак се оженя, всъщност, ако успея първо да се разведа, искам да мога да разговарям свободно със съпругата си, както си разговарям с теб.
Докато се усети, докато наблюдаваше спокойната Лора, дори не усети когато облегна глава до нейната и заспа без време.
Тази нощ, Джулиън Верлен не се помоли на своята икона, дори не си помисли за това. За един миг, той имаше всичко, от което се нуждае.

Твърде много неща се бяха струпали върху Лора и единственото нещо, от което се нуждаеше истински, за да се възстанови, да възвърне старото си аз, а именно енергичната, весела лора, трябваше да поспи. Десет часов здравословен сън щеше да премахне всичките тревоги и грижи, изписали се върху младото, невинно лице. Усети леко раздрусване, някакъв звук, но отново потъна в сънищата си.

Бавно отвори очи. После отново ги затвори и така, докато свикне със силната дневна светлина, която идваше от големия прозорец. Огледа се объркано, докато осъзнае къде се намира. Въздъхна с облекчение-беше жива и здрава във втория ден от новия й живот. Протегна се. Вратът й бе схванат и започна да го разтрива с ръце, разсънвайки се. С нежелание си припомни, че днес трябваше да си тръгне. Не желаеше да бъде товар за някого, нито натрапник в чужда къща, нито да се осланя на нечия помощ. Лора бе независима и искаше да остане такава-да се издържа сама, да има собствена къща, въобще да сложи ново начало.
Стана от дивана и тогава проумя къде бе прекарала нощта. Нямаше никой, не се чуваше и звук и започна да се притеснява. Къде е отишъл Джулиън?И защо за Бога бе заспала на дивана?Не си спомняше също да е взимала одеяло. Сгъна го и го остави прилежно в единия край на дивана. Реши да поеме малка експедиция, за да открие собственика или нейния ангел-хранител, който сякаш бе паднал от небето в точния момент.
Бе тръгнала към кухнята, когато вратата на банята се отвори и стреснато подскочи.

Джулиън върна крачка назад, учуден от появата й толкова рано сутринта. Дори той нямаше представа как е станал в осем и половина. Е, всъщност имаше и единствената виновница за това беше Джоунс, която не пропусна да го порицае заради цялата бъркотия, която беше оставил в стаята си и да се намръщи на присъствието на жена, различна от Маделин, в апартамента му, поне, докато не разбра, че сам е решил да почисти счупената чаша. Сега гледаше по- благосклонно на появата на Лора и дори се гордееше с постиженията на Джулс. Беше приготвила лепенка за вече зарастващия прорез, макар да не беше особено нужна.
Сви устни, но не недоволно, а готов да каже няколко думи. В последния момент се отказа и само се усмихна малко смутен от засичането им. Лора едва ли... ами, едва ли беше много прилично да изскача така от банята. През кръста му беше увита пухкава хавлия, която обаче оставяше мускулестите му гърди мокри и голи. Няколко малки капчици се стичаха по тях и оставяха незабележимите си следи по кожата му, между малките косъмчета. V- образната линия към слабините му беше прекъсвана от хавлията и свършваше някъде... е, всички знаеха къде. Сега обаче, тази част от тялото му беше скрита от очите на Лора. Стори му се достатъчно неудобно, че бе излетял пред нея. Прехапа устните си за момент, но после въздъхна и си възвърна самообладанието от странния момент на среща.
–Лора, съжалявам, не знаех, че си станала. – смотолеви Джулиън, а после кимна с глава към кухнята. – Само да се облека и... ще закусваме.
Едва забележима червенина плъзна по врата и бузите му, толкова бързо избледняваща, че беше трудно да се обясни дали наистина бе съществувала. И въпреки думите си, Джулс остана на своето място, сякаш я чакаше да отмине. В интерес на пълната истина, той се нуждаеше от известно време, за да се отпусне от скованото състояние, в което беше и да продължи по пътя към крайната си цел.

Обилна червенина си проправи път по цялото й лице, спусна се към шията й. Притеснено пристъпи от крак на крак, не откъсвайки поглед от стегнатата мускултура на Джулиън, която развяваше пред нея. Беше й толкова неудобно, но същевременно не можеше да свали очи от него и това й се случваше за първи път. Никога не бе изпитвала такова привличане към никой друг мъж, особено пък към Хюго, който излъчваше студенина и враждебност. Не й идваше наум колко невъзпитано се бе втренчила, а устата й бе леко отворена. Приличаше на девственица и в известен смисъл бе така-никога не бе познала сладостта и удовлетворението, което носеше сексът.
Постепенно се окопити, усмихна се плахо и тръгна към кухнята с бързи, отмерени крачки, докато се опитваше да възвърне предишното си, обикновено аз, което не припадаше по мъжки тела.
Може би трябваше да предположи, че ще се случи нещо подобно, макар и за толкова кратко време. Бяха мъж и жена, в разцвета на силите си, с бясно бушуващи хормони, а и сами в толкова просторна къща. Бе облегнала ръце на плота, дишайки дълбоко, възвръщайки нормалния цвят на лицето си, когато нечий глас я сепна.
-Какво правиш тук?
Обърна се, а срещу нея една възрастна, но доста спретната жена, с парцал в ръка, обхождаше подозрително с поглед измачканите й дрехи, уплашеното изражение като на престъпник, хванат на местопрестъплението. Лора загуби ума и дума и изведнъж и проблесна срещу кого стоеше.
-Госпожо Джоунс-възкликна усмихнато-аз..исках да си налея чаша вода-твърде превъзбудено отговори и взе най-близката стъклена чаша.
-Наблюдавам те от пет минути. Достатъчни не само, за да си налееш вода, а и да я изпиеш.
Сега разбираше защо Джулиън толкова я ценеше. Джоунс бе идеално съчетание от лека враждебност, откритост, педантичност, но и някаква топлинка, която се забелязваше в погледа и и малката й усмивка. Лора наведе глава засрамено и тъкмо отвори уста, за да се извини, Джулиън се появи иззад гърба на икономката.

Джулиън се намуси зад старата жена и изрече само с устни „дърта вещица” срещу Лора. Подсмихна се и се облегна като стар приятел на рамото на Джоунс. Усмихна се като котарак на ядосаната й физиономия, която го огря, когато машинално извърна главата си.
– Госпожо Джоунс, виждам че се държите като английска хрътка с моята – той натърти на последната дума, – гостенка.
Жената премести зоркия си поглед от него върху нея и обратно преди да въздъхне и да разпери ръце в знак, че се предаваше. Може би беше наясно, че тя работеше в дома му и нямаше право на мнение по тези въпроси, но също така не беше наясно колко много държеше на нея Джулиън и може би я приемаше повече за своя майка, отколкото истинската си дарителка на живот. Което беше вярно. Когато беше болен, госпожа Джоунс се притесняваше за него, приготвяше му вкусна пилешка супичка и мереше температурата му, докато не станеше напълно сигурна, че бе свалена безвъзвратно от нейните домашни лекове. А той ги поемаше с огромна неохота, но вълшебния й чай против кашлица си беше наистина вълшебен.
– Ти нямаш никакъв разум в главата си, господин Верлен, никакъв! – притежаваше лек акцент... вероятно беше полякиня, а може би дори от студената русия... това беше трудно да се каже, но въпреки това, притежаваше строг поглед, макар и да не успяваше да устои на чаровната му усмивка и премигване с дългите джулиънови мигли. – Госпожа Верлен ще се разгневи и тогава няма никак да Ви защитавам!
Удари го с парцала, който държеше и с малки, но бързи крачки се запъти към фурната, откъдето измъкна две добре украсени закуски. Джулиън се приближи до масата, където тя тропна недоволно с чиниите и се отдалечи към другия край на кухнята, където продължи да си върши работата. Той кимна на Лора и дръпна един от столовете като истински джентълмен.
– Мисля, че ще си допаднете, само още няколко дни и ще стане пухкава като като котенце. – засмя се, все още малко притеснен от непредвидената им среща в коридора.
Но за разлика от тогава, сега той носеше бяла, ленена риза, доста свободна и джинси. Съвсем ежедневен.

Лора не можеше да сдържа широката си усмивка и си спечели намръщване и още един гневен поглед от страна на Джоунс. Започваше искрено да се забавлява със създалата се ситуацията, която доста напомняше за семейната, макар между тях да нямаше никаква връзка. Те бяха двама познати, които споделиха миналото си, които размениха няколко реплики и за миг се почувстваха твърде опасно близки. Лора се страхуваше да мисли в дълбочина, заради отговора, който можеше да открие.
Госпожа Верлен?Знаеше за съществуването й и явно несполучливия брак между двамата, но самото изричане на името й я свали на земята и пресуши всяка останала капчица фантазия и мисъл, свързваща я с Джулиън. Дори Джоунс обичаше тази госпожа!Седнаха на масата, а апетитна закуска, с доста оригинално оформление, бе сервирана от все още ядосаната икономка, която сновеше напред-назад.
-Благодаря за вкусотията-провикна се Лора, освободено и когато срещна учудения поглед на Джулиън се засрами и укори. Трябваше непрекъснато да си припомня, че се намира в непозната къща и то благодарение на милосърдието на господина пред нея. Наведе глава и след няколко секунди неловка тишина, реши да я наруши с въпрос, който от пристъпването в къщата я вълнуваше.
-За какво са всички тези кашони наоколо?-обходи с поглед някои от разпръснатите кутии. В началото бе решила, че се мести, но бяха опаковани книги и други вещи, които човек не носи на екскурзии и почивки. Бодна с вилицата парче от храната в чинията си и с видимо задоволство реши, че това бе най-вкусното нещо, което бе хапвала от доста време. Смяташе след закуска да събере багажа си, който и без това не бе много, да му благодари и да си тръгне. Не искаше да напуска този толкова уютен дом, но всичко си имаше граници, както и нейното гостуване гратис.

Джулиън беше нападнал закуската си и игриво намигаше на разярената икономка госпожа Джоунс. Пращаше й въздушна целувка и малко от чара си, които я обезоръжиха напълно и тя се върна към задълженията си без да гледа лошо. Сякаш беше омекнала изведнъж и вече нямаше никакви лоши мисли към появата на Лора. Всъщност се радваше тайно на присъствието й, макар думите й да противоречаха напълно на радостта й. Джулс сви устни в жест на огромна наслада от това, което вкусваше.
– Мм.. – замисли се той преди да отговори на Лора, докато предъвкваше храната в устата си с почти перфектните си, бели зъби, които се разкриваха при всяка негова искрена усмивка. Толкова чаровна усмивка. – От скоро съм в Ескала и това са последните ми вещи от къщата. Тези, на които най- много държа.
Сведе глава засрамено и спря да яде чак толкова лакомо. Побутваше храната в чинията си. Определено беше сантиментално да държиш първото си паднало зъбче и да го криеш от Феята на зъбчетата. Тя така или иначе вече трябваше да бъде измислица за него, но нещо тайно в сърцето му му подсказваше, че не е толкова лошо да запази нечутото дете в себе си. Но във всички тези странни принадлежности, нямаше нищо което да го подсеща за периода от живота си, който искаше да познава. Да знае как всъщност се беше забъркал в цялата тая работа. Всичко понякога му се струваше толкова подозрително, че не беше реално колко много. Е, какво пък... може би е имало нещо, което не трябва да знае. Сега имаше други неща за мислене.
– Спортуваш ли, Лора? – прояви любопитство той, докато се насочваше към поредната хапка с нетърпение. – Всъщност, днес може да излезем на разходка, нали? – убеден в мислите си, че се бяха разбрали за оставането й, продължаваше Джулиън.

Започваше да се чувства неудобно. Бе толкова притеснена още със събуждането си. Не намираше начин да му се отблагодари или отплати, а както изглеждаше той бе забравил, че трябваше да си тръгва днес или нарочно не повдигаше темата от учтивост. Лора се размърда на стола си и също остави вилицата. Храната бе заседнала в корема й, а думите засядаха в гърлото й. Не знаеше коя е най-подходяща или пък какво да каже. Двоумението й продължи подозрително дълго, а въпросът на Джулиън бе потънал в внезапното настъпилата тишина, която се нарушаваше единствено от тихото тананикане на Джоунс.
-Аз...трябва да си вървя.
Изрече на пресекулки, не смееща да вдигне поглед, защото бе сигурна, че няма да устои на тези очи и ще направи тръгването си още по-мъчително. Беше тук от един ден, а вече бе привикнала към къщата, към компанията му, която й действаше успокояващо. Никога не бе прекарвала толкова много време без да се тревожи за нещо, да се страхува или крие, да внимава в думите си и да ги подбира, за да не разсърди Хюго.
-Не знам как да ти се отблагодаря...че приюти една непозната в къщата си-думата бездомница бе заменена с непозната. Джулиън вече знаеше миналото й и нямаше защо да крие произхода си-но се чувствам като натрапница и мисля, че е време да си вървя.
Изложи истината кратко и лаконично. Не биваше да се впуска в дълги обяснения, едно гласче я караше да замълчи и да се съгласи на указаната помощ, но гордостта, достойнството и възпитанието й пречеха.

Хвана ръката й инстинктивно през масата. Стисна я умолително, така, сякаш дете се вкопчваше в родителя си, който искаше да мине през входната врата и да не се върне повече... всъщност, Лора щеше да направи същото, нали? Щеше да прекрачи прага без да се обръща и вероятно мозъкът му щеше да я запамети като бляна, който бе имал, но никога нямаше да докосне. Устните му бяха нацупени леко, но достатъчно тъжно, за да разтопят женското сърце, а ако не успееше сам, знаеше къде да намери помощ- в детската градина на задната улица. Да! Това ще да беше решението на измъчващите го опасения, че повече нямаше да я зърне.
– Лора, аз наистина мога да се грижа за теб – уверено рече Джулиън. – Ако си тръгнеш, ще бъда много самотен.
Пръстите му се преплетоха с нейните и отрязаха напълно възможността й да ги измъкне от здравата му, но нежна хватка. Ръката му беше толкова по- топла от нейната. Дали не й беше студено? Трябваше да каже на Джоунс да увеличи подовото отопление. Неговата гостенка, която той искаше да задържи възможно най- дълго, трябваше да се чувства прекрасно. Може би пък не й харесваше нещо в пентхаусът. Вероятно бяха завесите, знаеше си, че има нещо в този цвят, но не знаеше как да го каже на избралата ги, икономка. Тя рядко приемаше трето мнение, особено пък неговото (Джулиън не разбираше достатъчно от модата из обзавеждането на домове).
– Моля те, не си тръгвай. – показалеца му докосна брадичката й и я накара да се извърне към него, сякаш умишлено използваше най- голямото си оръжие- погледа. Там светеха тъжни звездички. Тъжен и умолителен дъжд бе завалял в сивите му очи, които шареха по лицето й, от време на време се спираха скришно на устните й, а после се завръщаха към плена на нейното очарователно синьо.

Можеше ли да устои на този изкусителен поглед, на тези умоляващи очи, наподобяващи тези на малко дете, на тази искрена молба?Лора трябваше да впрегне цялата си воля и разум, за да не поддаде и да не се съгласи. Но, за Бога, не биваше да остава в тази къща, да му натрапва присъствието си, както и допълнителните разходи по "гостуването" й, докато си намери работа. А можеше въобще да не си намери работа и да се успокоява с мисълта, че има покрив над главата си. Но Лора не бе от хората, които живеят на гърба на другите, нито пък приемат помощ безвъзмездно.
Какво щеше да стане, ако един ден просто се скарат?Започват с малки, дребни разногласия и се стигне до жестока свада. Ще трябва да си замине, унижена, със смачкано достойнство, макар да се съмняваше, че Джулиън би постъпил така, се бе научила, че хората могат да те изненадат неприятно. Житейският й опит бе сложил невидима преграда, която отблъскваше останалите, но вчера, вчера бе разкрила себе си, сърцевината, най-ценното и съкровено.
Не можеше да извърне поглед-неговите очи я бяха приковали, а ръката му правеше успокоителни и нежни движения върху нейната.
-Не мога...не мога просто да остана тук. Какво ще каже жена ти?-изпробва най-очебийния факт против оставането й тук.
-Ще съм ти в тежест, а и всички допълнителни разходи...не мога.-сковано изрече, свела очи леко засрамено. Не искаше да вижда разочарованието в неговите, защото се страхуваше, че ще се поддаде.Че волята й ще се прекърши като сух клон и в крайна сметка ще се съгласи с него. Лора бе упорита, държеше на своето, но никога не бе срещала подобна съпротива и несъгласие.

Той запримигна срещу нея любопитно, изчаквайки да привърши с всички причини да си тръгне или поне тези преди да възрази отново. Не беше вярвал, че ще се опита да го убеди да я пусне с толкова доводи. Усещаше пропукването в перфектното действие на чара си. Да, определено съществуваха индивиди, които вероятно не се поддаваха толкова лесно или... дори по- лошо! Никак не го харесваха. Но Лора нямаше такива наченки. Беше му толкова приятно с нея, че бе трудно да си представи, че не го харесва... поне като събеседник. Всъщност, егото му се нуждаеше от леки комплименти по някога, които сам си правеше и се чувстваше прекрасно през цялото време. Сега не се чувстваше толкова сигурен в дипломатическите си способности, които бяха много куцащи в редки моменти.
– Аз не живея с нея, Лора – убедително рече, отказал да изостави крайната си цел, която беше съвсем ясно да я накара да остане. Можеше и да се хване за крака й, поне беше сигурен, че няма да може да го влачи, а ако успееше, то поне щеше да бъде с нея. – Месечно изкарвам достатъчно, за да изхранвам три многодетни семейства, а и тук винаги ще си на топло и уютно, ще се чувстваш добре, аз също ще се чувствам добре и ще бъда спокоен, ако те виждам всеки ден.
Едва ли щеше да е добре да сподели как си я беше представял миналата вечер- обсипана с бижута и облечена в хубави, нежни дрехи, каквито носеше в момента съпругата му. Как я пренасяше на ръце през прага на който и да е бъдещ техен дом, разбира се, това бяха мисли насочени от един мъж към една жена. И не беше редно да мисли така за нея, можеше да я притесни, нали? Да я накара да спре да му има доверие- причина, която му изглеждаше достатъчна, за да си затваря устата. Макар и да бяха големи хора, нещо вътрешно му подсказваше, че Лора имаше нужда просто от спокойствие.

"Да, да, да, искам да остана тук"Това крещеше цялото й съзнание от самото начало. Предполагаше, че ще стане така-той ще настоява, тя ще увърта и ще измисля куцащи оправдания, а най-накрая просто ще се съгласи и примири със ситуацията, която в случая бе доста благоприятна. Нуждаеше се спешно от приличен дом, дори не знаеше дали ще може да си набави пари от сметката, а липсата на опит е голяма пречка при намирането на работа. Практически погледнато, предложението на Джулиън бе изгодно, но ако Лора се съгласи, няма да е заради парите или заради луксозната къща, а заради приятната му компания и успокояващо присъствие. От влизането й тук не се бе тревожила къде ще спи, дали някой не я преследва, дали няма да срещне случайно Хюго. Параноята бе отслабила силите й, които си възвърна тук. Всичко, което й се случи, бе едва ли не като сън, като илюзия и се боеше, че накрая всичко ще се разпадне, все едно никога не е съществувало.
Погледна го настоятелно и когато проговори, се усещаше все още колебливостта й относно решението да остане при него.
-Само ако ти плащам наем и си делим разходите по храната.
Тонът й не търпеше възражение и току-що Джулиън се сблъска с решителната, сериозна Лора, която знаеше какво иска. Имаше време, когато постоянно бе такава-целеустремена, самоуверена. Но Хюго пречупи тези качества у нея, настанявайки на тяхно място страх, подкопавайки самочувствието й. Трябваше време, за да заживее нормално. За всички рани трябваше време.

Джулиън се начумери срещу нея като някой сърдит мечок и стисна леко ръката й повече, отколкото я бе стиснал, но после отново отпусна хватка и въздъхна. Този път, сякаш нямаше да стане по неговия начин и нямаше да успее да склони несломимия й дух да се съгласи с неговото предложение напълно! Но, ако го направеше... може би донякъде щеше да отнеме свободата й и да се превърне от части в Хюго- вероятно доста по- различен Хюго, но нямаше да е по- различен начина й на живот. Таеше силното желание да постигне щастието в сините й очи- да не ги разплаква. Да ги поглежда сутрин, когато се събуди и да им се радва на закуска преди да се залови за работата, която го чакаше (а днешната вероятно нямаше и да бъде удостоена с внимание).
Погледа му настоятелно се взираше в нейния за няколко дълги секунди, преминали тежко за неговото съгласие и напълно успешно за предложението на Лора. Сърдитото му изражение оцеля цели две минути, след които отново беше младо, леко отчаяно от загубата на ума, но и все пак радостно от малката победа, която бе установил, а именно- оставането на Лора в дома му! Нали народът беше казал: Капка по капка- вир става. Един ден, дори той щеше да създаде своя вир, но сега можеше да започне от малката капчица да убеди красивата Лора да остане с него.
- Ох... добре, но – вдигна пръста си пред лицето й заканително сякаш щеше да постави наистина сериозно условие, от което зависеше съвместния им живот по нейните правила – ще определим наема според заплатата ти, заедно и ще плащаш откакто почнеш работа. – оплези й се самодоволно и накара ъгълчето на устата й да се издигне в полуусмивка с показалеца на ръката си, държаща все още нейната силно и непоколебимо. – И ако се усмихваш, а?

Ликуваше. Не предполагаше, че нещата ще се развият тук, че ще срещне Джулиън, че ще прекара нощта в къщата му, а после ще се съгласи да заживеят заедно. Макар "да заживеят заедно" да носи някакъв друг, по-специфичен и романтичен смисъл, Лора го възприемаше като приятел, който в точния момент се е притекъл на помощ, като закрилник. Боеше се от надеждите, които му възлагаше, от тайните, които му сподели, от собствените си мисли. Боеше се от разочарованието, което тихо, пъплещо, се приближава към нея и без да се усети отново се е озовала в капана на отчаянието. Хората са различни. И същевременно толкова еднакви.
Лора бе сама по себе си отговорност. Като домашните любимци, които родителите след дълги разговори вечер, взимат на детето си. Те се привързват към децата, понякога и обратното. Но какво ще стане, когато ги напуснат, когато са станали непотребни, в тежест?Какво ще стане, ако Джулиън реши, че Лора не му трябва повече и не я изхвърли, обляна в унижение и болка. Щяха да я ударят на същото място, раната ще стане по-дълбока, а времето за възстановяване - по-дълго и мъчително. Но това бяха нейните собствени страхове, които нямаше да му сподели. Защото смътно осъзнаваше, че по този начин ще го нарани. А той бе добър човек. Предчувстваше го.
Усмихна се отново. И отново. Неговата усмивка бе причина за нейната и вероятно обратното. Започна да се отпуска отново, буцата в гърлото й бе изчезнала, а лицето й бе възвърнало младежката си руменина и бодрост. Спомни си неотдавашното му предложение за разходка.
-Щом вече се разбрахме, може да излезем, нали?-полушеговито изрече и грабна един портокал от панера върху масата. Обърна му гръб и с леки подскоци се качи по стълбите, за да потърси нещо по-подходящо измежду така или иначе оскъдните й дрехи. Когато се спасяваше от смъртта, не бе мислила колко тениски или дънки ще са й нужни. Мислеше как да оцелее.

Изправи се, докато Лора ставаше от масата и когато тя се скри от поглед, той вече можеше да си позволи да натъпка останалите яйца в устата си и в движение да дъвче, докато победоносно махаше с ръце във въздуха. Челюстта му се движеше, докато предъвкваше голямото количество храна в устата си, но докато обличаше суичъра си в приятно син, почти дънков цвят, успя най- накрая да преглътне и щастливо да се погледне в огледалото. Обикновено нямаше какво да гледа там. В някои дни дори имаше чувството, че отражението му липсваше, както липсваше и щастието в деня му... но днес! Днес не просто имаше отражение, а то дори беше усмихнато, младо и не се обременяваше от ежедневното напрежение. Хм... дори напротив! Тази сутрин имаше особено младежко излъчване като човек, много по- млад от неговата възраст (не беше хубаво да забравя, че е на цели тридесет и две и беше време да се замисли сериозно над семейния си живот).
С усмивка закрета по коридора към вратата на асансьора, където изчака в поза „гвардеец” Лора- съвсем мирно, сякаш куче чакаше стопанката си за дългоочакваната разходка, която му беше обещана. Госпожа Джоунс мина цели два пъти по край него и дори не завърза разговор с ухилената му физиономия, която просто крещеше „ аз съм на прага на пълното щастие, не го разваляйте!”Щом зърна Лора, той натисна копчето, за да повика лъскавия асансьор в сградата. Преметна ръка през раменете на младата дама, докато чакаха.
– Ще обиколим Сиатъл на разходка, а? Може... Всъщност какво ще кажеш за пикник в парка след като хубаво се изморим? – погледна я отвисоко Джулиън, просто защото беше с около глава и половина по- висок от нея.
Джулиън виждаше в очите й своето спасение от тежестта на живота, който водеше. Макар и не много труден, Джулс го усещаше наистина тежък за своите рамене и от предната вечер сякаш тежестта беше паднала на половина, а той се чувстваше много по- леко.

-Пикник?Звучи чудесно.
Възкликна досущ като героите от анимационните филмчета, само дето нейната радост бе истинска, а лицето й не бе изкривено в жалко подобие на усмивка. Та тя цялата грееше, очите й, дори устните й, на които разцъфваше щастието то, като цветята, усетили топлия полъх на пролетта. Дори походката й издаваше колко лека се чувстваше в момента, освободена от страха, от предразсъдъците, от отчаянието. Освободена от миналото и от болезнените спомени, свързващи я с Хюго. Освободена от предишния си живот, който успя да превъзмогне благодарение на волята и силния си характер, скрити в това крехко тяло.
Чувстваше, че Джулиън изпитва същата тази олекотеност, която бе завладяла и нея. Сякаш се бяха върнали в тийнейджърските си години, когато не всичко бе толкова сложно и можеха говорят, да мечтаят, без да се страхуват, че могат да паднат. Сякаш ново слънце бе изгряло тази сутрин, огрявайки с лъчите си двама души, които с бързо темпо се насочваха към парка, от време на време се чуваха смях или някой виц, преди това чут или прочетен във вестника.
Хората получават това, което заслужават, понякога твърде късно. Животът на Лора бе преобърнат, променен. Самата тя чувстваше как е пропиляла години, потискана и измъчвана, но дълбоко знаеше и вярваше, че няма вина. Че просто някой е решил, че трябва да преживее всичко това, за да срещне Джулиън. След всеки кошмар следва успокоение, че това е просто сън. След всяка буря следва слънце, след всеки мрак идва светлина, след бялото идва черното. Време бе да дойде и нейния миг, когато можеше да е щастлива. Истински щастлива.