Дома на Майкъл и Александра

Поредната скучна вечер, в която той липсваше. Да определено вече скуката я заливаше. И повярвайте трябваше да направи нещо по въпроса, а определено самата тя знаеше какво да направи.
Стана от дивана, и отвори един от шкафовете, и намирайки диска, който търсеше Алекс го пусна в уредбата, усилвайки звука й до край.
Отвори барчето в шкафа и извади бутилката с уиски от вътре. Определено ако Нат я видеше сега, щеше да каже "Браво, Алекс..отново от скука прибягваш до алкохола. На това ли ниво падна.." пфф сестра й и глупавите й упреци. Да тя бе перфектна, имаше перфектен мъж, който я обичаше, грижеше се за нея, даваше всичко, за нея.. Но сестра й не се оплащаше с кой знае какво.. Александра тръсна главата си избивайки сестра си от мислите си.. И отвори бутилката, наливайки в една чаша. Отпи глътка от прекрасната кехлибарена течност, какво по - хубаво имаше от уискито? Нищо? Може би секса? Мм тя самата не бе сигурна.. Започна да подскача нагоре, надолу в такт с песента , ръцете й рошеха косата й, която се развяваше около й. Докато подскачаше, докато не стигна до входната врата, която рязко се отвори..
И Алекс не се сблъска с него..
-Опс.. Майкъл, съжалявам - каза му тя, да определено го нямаше онова посрещане с мятането на вратът му и разцелуването от радост.. Не всички тези чувства като, че ли с времето бяха притихнали

Писъците на детето все още отекваха в съзнанието на мъжа, стиснал здраво волана на джипа си. Ръцете му все още трепереха от тежкото оръжие, което се беше наложило да използва. С едната ръка притискаше раната на рамото си. Пръстите и тениската бяха напоени с кръв.
Спря колата пред къщата и затръшна вратата. Извади сака с оръжията и го остави в багажника на колата. До няколко часа отново щеше да има нужда от тях. Заключи колата и отвори вратата. За малко не се сблъска с Алекс, която отново беше извадила уиски.
-Страхотно ме посрещаш.- изсумтя мъжа и изръмжа от болка, когато свали тениската.
Насочи се към банята и извади кислородната вода. Наведе се напред и поля тънката рана. Едва ли щеше да се инфектира лесно, но раните направени от нож бяха най-опасни. Долното копеле беше успяло да го закачи с върха на ножа, миг преди Майкъл да пръсне мозъка му из цялата стая. А онова малко момиченце не му излизаше от главата. Какво бяха виновни те, че родителите им се бяха набъркали в черния бизнес.
Превърза рамото си и излезе. Мина покрай Александра и влезе в кухнята. Отвори хладилника и извади сандвичите, които му бяха останали от сутринта. Не беше ял цял ден и коремът му се бе свил на топка. Някои задачи го изтощаваха твърде много.
Погледа му проследи Алекс. Не я беше докосвал от доста време. А ласките им определени му липсваха. Но след алкохола, който тя толкова често употребяваше и недостигащото време на Майкъл, доста ги бяха отдалечили. Сещаше се колко бяха щастливи първоначално. Секса беше невероятен и не можеха да се наситят един на друг.

Алекс се загледа в него , проследявайки всяка една негова стъпка.. Чудеше се в кой ден нямаше да се прибере? В кой ден повече нямаше да го види и от всичко това, сърцето я свиваше.. въпреки, че вече бе приела факта, че контактите им се бяха отдалечили. Тя спеше на единя край на леглото, а когато той си бе у дома в другия.
Облегна се на стената и въздъхна.. Този алкохол и неговото "Нямам време, Алек." "Обещавам, ще се прибера по - рано" е всичко това бе спомогнало за тяхното отдалечаване.. И въпреки, че Александра не бе потърсила ласките на друг.. не търсеше й неговите. Въпреки, че ужасно много й липсваха, но нямаше да падне по гръб. Той не го правеше и тя нямаше да подаде, под чара му.
Влезна в кухнята и погледана превързаното му рамо
-Добре ли си? - попита го тя приближавайки се, и издиша недоволна срещу му. Нищо от това не й харесваше, но знаеше че Майкъл нямаше да спре, не той държеше на работата си, която от своя страна можеше да го убие. И без да му пука, какво щеше да остави след себе си, и кой щеше да страда, е той не спираше.. Ами на против продължаваше с все по самоубийствени мисий..
Алекс се загледа в червените му изкушаващи устни, и прехапа леко своите, толкова й се искаше да ги докосне, но преди да се е изкушила отвърна погледа си..
-Не знам, но в кой ден няма да си дойдеш Майкъл? - поклати глава момичето, като закърши пръстите си. Ето защо бе започнала да пие. Ако не го бе направила сега мислите й щяха да са напълно обзети от притеснения по него..

Преглътна и спря да се храни. Мразеше, когато заговореше за това. Беше наясно, че той нямаше да се откаже от работата си, дори това да костваше живота му. Много добре знаеше за рисковете, които поемаше, но не можеше да си представи да работи друго. Погледа му се спря на очите й, проследявайки стройното й тяло.
-Хиляди пъти сме го предъвквали.- изсумтя отново и се изправи- Благодаря, че си изгубих апетита.
Изхвърли сандвича и отвори хладилника, вадейки си бира. Отвори я, отпи шумна глътка и се загледа в Александра. Не можеше да забрави чертите и лицето, в което се бе влюбил. Но след цялото му това отсъстване и след всеки скандал след това, чувствата им охладняваха все повече и повече. Не можеше да си спомни последния път, в който беше усещал ласките й. Как нежно прокарваше пръсти през косата му и впиваше устни в неговите.
-Добре съм.-погледна към рамото си и отново върна погледа си върху нея- Знаеш, че винаги се справям. Ами ти? Как мина денят ти?
Разговор изпит от чувства. Нямаше го вече онова бързане, бързане всеки да разкаже на другия какво му се бе случило.
А страстта. Тя си бе отишла от тях. Майкъл все още усещаше как се възбужда само при вида на голото й тяло, случайно ако я зърне докато се преоблича. Но нещо го спираше. Егото му беше по-голямо от всичко останало. Сексът бе намалял и вече го правеха толкова рядко. Майкъл й бе изневерил само веднъж. Един, единствен шибан път и никога повече не бе повторил. Не беше такъв мъж, не беше такъв задник.

Стисна челюст, макар да знаеше, че тя бе права. Дяволски бе права дори. А целувката, с която го дари, го накара да си спомни добрите стари времена, когато бяха истински щастливи. Защо всичко се бе променило толкова бързо? Само за една седмица, в която бе отсъствал, бяха започнали скандалите. Александра бе започнала да пие, Майкъл я отбягваше и чувствата започнаха да отшумяват постепенно.
-Ще говорим утре.- кимна сковано Майкъл- Имам задача рано сутринта и ще гледам да приключа по-рано.
Да, той винаги казваше така. Винаги казваше, че ще приключи рано, но не знаеше какво го очаква всеки път. Никога не поемаше леки задачи, обичаше адреналина да кипи във вените и да имаше реална опасност. Иначе не му бе интересно.
Понечи да вдигне ръка и да я погали, но се отказа. Не искаше. Това щеше да значи слабост, а това бе последното от което имаше нужда.
-Имам малко работа в гаража.- отдръпна се от нея и през рамо се провикна-Лягай, не ме чакай.
Влезе през задната врата, избута масата и отключи малката вратичка на пода с помощта на сензорите, които търсеха данните на ръката му. Само неговите пръстови отпечатъци можеха да отворят тази врата. Светна зелено и слезе по стълбичките, които се бяха появили. Влезе в огромното помещение, което му служеше за офис и място, където съхраняваше оръжията си. Взе блутута и го мушна в ухото си, насочвайки микрофона към устните си.
-Здравей, Мадлен.- гласът му бе твърд, докато проверяваше пълнителя на своя Вишестър. - Прати ми координатите, моля.
Мадлен беше жената, която му помагаше с всичко възможно. Беше добра в това да надушва копелетата, но за съжаление я нямаше никаква с оръжията.

Погледа му бе впит в огромния холограмен екран, следейки всяка една информация, която можеше да изникне в базата данни. Благодари на Мадлен и махна слушалката от ухото си. Утрешния ден определено щеше да бъде труден. Подпря се с длани на масата и наведе глава. Затвори очи и се опита да се съсредоточи. Но мислите му отново и отново се връщаха към устните на Александра. Все още имаше любов между тях, но никой не си мърдаше пръстта за да съживи наново огъня. Никой не искаше да цапа ръцете си сред саждите.
Изключи холограмния монитор и натисна бутона под масата. Стените, на които бяха наредени оръжията му се скриха и той изключи лампата. Заключи отново и се върна в къщата. Метна ключовете в на масичката в коридора и погледна към стълбите. Александра все още не си бе легнала. Съблече якето си, като внимаваше с превръзката на рамото си. Все още го болеше зверски, но не показа никаква емоция.
Влезе в стаята им и преглътна. Капките се стичаха бавно по тялото й. Онова стройно тяло, което предизвикваше пожар в него всеки път. По-рано правеха секс поне веднъж дневно, а сега .. сега беше иронично рядко.
-Ще си лягам.- прокашля се той и съблече дънките си.
Остана само по боксери и се пъхна под завивките, завъртайки гръб на Алекс. А така му се искаше да я прегърне, да целуне нежно устните й. НЕ! Стисна челюст и си наложи да не си помисля повече за това. Нямаше време точно сега да мисли за това. Утре имаше достатъчно важна задача,за да се разсейва.
-Лека нощ, Алекс.- дрезгаво промълви и затвори очи.

Тръпки преминаха по цялото му тяло, когато усети допира на пръстите й. Кожата му настръхна и притвори очи. И на него му липсваше, о да, толкова много му липсваше. Но как можеше да преглътне всичко преживяно, всяка една обида, която си бяха нанесли. Не можеше да забрави онзи месец, в който спеше само на дивана в хола. Подминаваха се като призраци. Точно това бе направило тази пропаст между тях, точно този месец.
Завъртя се и легна по гръб. Преглътна и зарови лице в ръцете си. Не знаеше как да подреди мислите си, искаше да й изкрещи колко много всъщност иска да е винаги до нея. Но как да си позволеше слабост? Не стига, че живееше в страх, че във всеки един момент можеха да ги нападнат, но и трябваше да проявява слабост. Не, не можеше. Не трябваше да бъде така.
Изправи се на една ръка и се надвеси над Алекс. Изучи всяка една гънка от лицето й и поклати глава. Това красиво лице, което излъчваше толкова болка. Болеше го и него самия, че се случваше всичко това, но той не би могъл сам да се справи с всичко. Наведе се и докосна устните й. Първо нежно, само едно леко докосване. Втората целувка бе съпроводена и от върха на езика му, като го прокара съвсем леко върху устните й.
-Обещавам този път, че утре ще говорим.- усмихна се и я погали.
А утре? Утре можеше и да няма за него. Задачата, която трябваше да изпълни беше пълна с неточности в координатите и не знаеше точното местонахождение. Нямаше голям шанс да оцелее, но трябваше да опита нали?
-Заспивай.- прошепна и отново докосна устните й.
Можеше да бъде и нежен, изключително нежен при това. Особено сега, когато не бе сигурен за бъдещето си. Искаше тя да разбере, че той наистина бе имал нужда от нея през цялото това време и не е било само работа. Колкото и да я пренебрегваше.
Съня не можеше да го хване. Когато заспа Алекс, Майк слезе в кухнята тихо и наля чаша вода. Тогава чу спирането на кола пред къщата им. Автоматически отвори шкафчето над мивката и извади своя Берета FS. Пистолетът, който никога не му изневеряваше. Приклекна и се приближи към прозореца. С ужас видя, че поливаха къщата им с керосин. Само един изстрел им трябваше и щяха да пламнат. Самият той не можеше да стреля.
Изтича безшумно до спалнята и събуди Александра.
-Алекс. Алекс!- повиши тон и я хвана за ръката- Трябва да се махнеш тук. През задната врата и се качваш в колата. Караш, докато не свърши горивото и не искам да спираш никъде, чуваш ли?

Майкъл въздъхна и се вгледа в очите й. Не осъзнаваше, че можеха да ги убият. А той не можеше да позволи даже да я докоснат. Отдръпна се от нея и клекна до гардероба. Извади куфара, а под него се намираше широка дъска. Отвори и извади двата пистолета, скрити там. Изправи се и подаде единия на Алекс.
-Няма да можем да стигнем до джипа, но митцубишито е паркирано отзад.-погледна през прозореца и отново се извърна към нея- Ще минеш през задната врата, ще се качиш в колата и ще ме чакаш там. Няма да се бавя, обещавам.
Приближи се към нея, погали скулата й и миг пред да я целуне, прозореца се счупи проглушително. Някой беше стрелял.
-Копелета.- изръмжа той и хвана Александра за ръка.
Издърпа я по стълбите надолу, прикривайки главите им. Изпрати я до вратата и отново й обеща, че няма да се бави.
Върна се бавно към хола и чу как някой разби външната им врата. Приклекна зад дивана, освобождавайки предпазителя на пистолета. Не беше от най-добрите, но всичко бе в гаража му, а точно в този момент нямаше достъп там. По стъпките прецени, че са около седем. Ако се откриеше, щеше да стане на решето. Седем човека с правилното оръжие биха били детска игра за Майкъл. Но това, което бе в ръцете бе твърде слабо.
Един от мъжете пристъпи в хола, започвайки да оглежда помещението. Провери зад другите дивани и точно когато погледна зад дивана, зад който се намираше Майкъл, той го хвана за главата и прекърши за секунди врата му. Точно това му трябваше, да види марката на оръжието и татуса на копелето, което представляваше някакъв символ, точно под ухото му.
Измъкна се тихо и се затича към колата. Отвори вратата и Александра почти изпищя, насочвайки пистолета към главата му.
-Аз съм.- хвана дулото му Майкъл и й кимна- Наведи се!
Още преди да го бе изрекъл, бе насочил пистолета някъде зад главата й и след едно мимолетно прицелване, бе пръснал главата на нещастника, който бе тръгнал към тях и насочваше оръжието си. Прозореца се разби на хиляди парченца. Грей форсира гумите на колата и настъпи педала на газта до долу. Стисна челюстта си и погледна към страничните огледала. Засега никой не бе по петите им. Подкара колата към департамента, където щеше да остави Александра на сигурно място.
-Проблема не, че ни нападнаха.- проговори тихо и погледна към жената до себе си- Проблема е, че всички знаеха, че аз съм извън града. Целта си била ти.
Паркира пред сградата и когато се качиха в асансьора, сложи ръката си пред малкия монитор, който сканира пръстите му. Само чрез отпечатъци на служителите можеше да се проникне.
Изрита втората врата и крясъка му накара всичко да замлъкне.
-Искам да разбера кое копеле се опита да убие приятелката ми!- избута мъжа пред себе си и тръгна към Мат, който следеше хилядите вградени монитори- Влез в базата данни. Търси притежали на Макаров 67, единия от тях имаше татуировка на врата.
Погледите бяха втренчени в него, чудейки се какво бе станало. Майкъл беше наясно, че Мат щеше да открие виновниците за случилото се и когато го направеше ... те щяха да си платят. Част от екипа му се събра около него и той разказа какво бе видял. Вената на челото му пулсираше гневно, а челюстта му бе все така стисната здраво.
-Агент Грей.- Мат се обърна от холограмния екран- Елате.
Мъжа се приближи и присви очи. Набързо разпозна и другите мъже, които беше успял да зърне само за минута. В базата данни на агенцията му имаше информация за всеки един жител на Земята. Обърна се към Александра и й каза остро, докато обличаше бронираната жилетка.
-Тук си в безопасност. Мадлен ще се погрижи за теб.

Майкъл погледна за последно холограмата, запаметявайки всяка информация, която бе изписана на 3D екрана. Усещаше как гнева му все по-ярко обземаше мислите му. Щеше да убие всяко копеле, което бе проникнало в дома му.
Бяха дошли за Александра. От някъде бяха разбрали, къде живее и с кой живее там. Бяха замислили отмъщение, но Грей щеше да ги изпревари.
Нареди на момчетата да му докарат оръжия, докато пристягаше бронираната жилетка около кръста си.
-Мат, вкарай координатите в компютъра на колата.-подаде му дистанционното за управление- Изготви ми местонахождението и оправи шибаната настройка на преследвача. Миналия път едва не ме убиха.
Момчетата се върнаха с оръжията и докато ги прибираше в куфарчето, погледна към Александра. Виждаше разтревожената й физиономия. Знаеше, че се притеснява за бъдещето и на двама им. Но ако трябваше да загине заради нея, то със сигурност щеше да го направи. Нямаше да позволи и косъм да падне от главата й. Само като си представяше, че наистина беше някъде на мисия и тя беше сама вкъщи ... злобата в сърцето му ставаше тройна
Поклати глава и постави малкия микрофон в ухото си. Притисна го за да го сложи по-добре и погледна към Мат. Чуваше го идеално, както и той него. Вдигна му палец и облече якето върху жилетката.
-Знаеш, че винаги се пазя.-приближи се до Александра и преглътна. - Но ако нещо стане там .. просто помни, че не съм спирал да .. Както и да е. Просто не прави глупости и не излизай оттук.
Не можеше да го изрече, не че не го искаше, но не можеше. Никога не й го бе казвал, но се надяваше тя да го знаеше, да бе наясно с това. Погледа му го крещеше, но устните мълчаха.
-Мадлен.- обърна се към русата жена, която му донесе папка със снимки на всички виновници- Изготви й документи, нова самоличност. Лична карта, местоположение, нация. Погрижи се за всичко, моля те.

Понечи да я прегърне но се отказа. Обеща на себе си, че само ако оцелее щеше да я прегръща. Щеше да й се реваншира за цялото това време, в което я бе игнорирал. За цялото време, в което се бе отдал само на работата си.
Гледаше с присвити очи към снимките на онези нещастници, които пораждаха неконтролируем гняв в съзнанието му. Усещаше как във вените му започваше да бушува кръвта. Щеше да се справи, не спираше да си повтаря, че ще го направи. А после щеше да обърне цялото внимание на света за красивата си приятелка. Къде беше гледал досега? Сякаш сега, когато мислеше, че може да загине, осъзнаваше какво е имал толкова дълго време.
-Майкъл, лоши новини.- Мадлен се приближаваше към него, а русите й коси весело подскачаха около лицето й- Говорим за Джонатан Каран. Един от най-големите наркопласьори. Бил е арестуван и за пласиране на оръжия. Агент Томпсън беше по петите му преди година и не успя да го залови.
Докато говореше сменяше с пръст холограмата, показвайки му снимки на мъжа. Защо му беше толкова дяволски познат?
-Убил си семейството му при онази стрелба в Кьолн. - отговори на въпросителното му изражение.- Няма да се справиш сам. Армията му от луди последователи е прекалено голяма. Охраняват го поне двадесет човека.
-Кога ме е спирало преди?- отдръпна погледа си Грей и се вгледа в очите й- Предай на шефа, че аз поемам задачата.
Грабна управляващото устройство от Мат и се приближи към Александра. Приклекна пред нея и сви устни. Пое си въздух и се опита да я развесели.
-Давам ти задача да измислиш къде ще прекараме почивката си, когато се върна.-сложи дланта си върху нейната и стисна леко.
Изправи се и докосна с устни бузата й. Погледна я в очите, а след това без да откъсва поглед от нея се провикна към Мадлен.
-Проведи един бърз урок как да използва оръжие.-подсмихна се на Александра и продължи- Практика, никаква теория.
Отдръпна се и взе куфарчето с оръжията вътре. Пристегна колана, на който висеше неговия верен спътник Верлен 66 и за последно се обърна към Александра. Остана за миг вгледан в нея и след това се обърна, кимайки на русата жена. Излезе от департамента и се запъти към колата.

Усещаше как силите, които му бяха останали не бяха много. Крака и рамото му бяха ранени, почти не можеше да ги движи. Беше сигурен, че и на двете места куршумите бяха останали в тялото му. Раната на бедрото му беше особено дълбока. Целият му крачол бе напоен с кръв. Отвори с една ръка куфарчето, когато го намери и извади малка черна кутийка. Трябваха му точно две минути, за да въведе данните в малкото компютърче и остави кутията зад една от статуите. Изкара Верлен-а от куфара и го захвърли настрани. Нямаше да успее да го занесе до колата.
Изправи се приведе и започна бавно да се оттегля, оставил пистолета си на прицел пред лицето му. Бяха останали още петима, но не знаеше къде се намираха, нямаше толкова останали сили.
Куцукайки се придвижи до колата и рязко влетя в купето. Изръмжа, когато се наложи да свие крака си и затвори очи от рязката болка. Този път определено го бяха наредили добре. Но копелетата го изненадаха. От седем, накрая се оказаха повече от двадесет. Нито план А, нито план Б бе проработил. И заради това прибегна до третия. Обърна се назад към изоставената къща и натисна бутона, който беше вграден в дистанционното управление на колата. Останките на някога красивото имение полетяха към въздуха, а огънят се бе отразил в очите му. Проклетника Джонатан се бе измъкнал. Отново беше намерил начин да се измъкне. Не че това щеше да се случи, ако екипът му беше тук с него. Заради това взриви останалите петима и настъпи с последни сили педала на газта.
Вкара координатите си и ги изпрати на централа, трябваше да знаят, че се връща. Изкара слушалката от ухото си и я метна на другата седалка, стискайки здраво зъби. Болката го изгаряше, спираше притока на кислород в главата му. И друг път бе раняван, но не на две места и не толкова дълбоко. Номера, който му бяха спретнали беше доста коварен, но успя да се измъкне жив .. или поне засега. Куршумите, които тези нещастници използваха не бяха от сребро. Алуминия притежаваше хиляди бактерии по себе си, а това означаваше да предизвикат инфекции в тялото на Майкъл. Което си беше сигурна смърт.
Целите му дрехи бяха напоени с кръв, когато слезе от колата, а погледът му вече бе напълно замъглен. Качи се в асансьора и усети как дишането му се забавяше, а хриптенето се увеличаваше.
-Изпуснах го.- с дрезгав глас влезе в департамента Грей, удряйки се във вратата. -Изпуснах го ...
Тъмнина го поглъщаше, примамваше го към себе си. И в крайна сметка се предаде, строполясвайки се на земята.

"Няма инфекциозни показатели за момента, но ще видим. Още двадесет и четири часа ще бъде в опасност." .... "Изгубил е много кръв, не знаем как ще реагира мозъка му на обстановката" ... "Не го натоварвайте с излишна информация. Може да ви чува, когато сте тук."
Майкъл чуваше гласовете отдалеч. Зениците му шареха под затворените клепачи, но не можеше да ги отвори. Не знаеше къде е, нито имаше спомени от случилото се. Опита се да мръдне ръката си, но усети силна, пронизителна болка в цялото тяло. Сякаш гореше отвътре, а нямаше кой да загаси пламъците. Изохка тихо и гласовете, които до преди малко чуваше замлъкнаха.
-Агент Грей? - мъжки глас се приближи близо до него и усети как отлепва това, което го спираше да отвори очите си преди малко - Съобщете, че е буден.
Грей отвори очите си бавно, усещайки силна болка дори и в тях. Огледа се и разбра, че бе в медицинското отделение на департамента. Скъпата апаратура пиукаше около него. Отвори уста, но гърлото му бе твърде сухо, не можеше да изрече и думичка.
-Майкъл, не се натоварвай.- руса жена се приближи към него.- Все още си много слаб.
-Мадлен ... - тихо и с дрезгав глас отвърна мъжа- Алекс ..?
-Тя е добре, миличък, всеки момент ще й кажат, че си се събудил. - погали го по челото тя и въздъхна- От два дни си в безсъзнание. Въпреки отрицателните тестове за инфекция, сериозно започнахме да се тревожим относно здравето ти. Изгуби много кръв. Целият департамент беше плувнал в твоята кръв.
Лека усмивка бе заиграла на лицето й, когато започна да се шегува. Не й се искаше още сега да го товари с информация относно Джонатан и заради това още, когато Майкъл си отвори за втори път устата, жената отсече.
-Не си и помисляй за работата сега. Почивай си и ще говорим след като се оправиш. -след това се засмя и прибави- Жена ти ще те надмине в стрелбата, повярвай ми. Доста си я бива.
Жена ти. Колко странно прозвуча това в главата му, но му хареса. Хареса му да определят Александра като негова. Мъжът отново се огледа, чакай само да зърне очите й, да се увери, че е жива и здрава.

Очите му трескаво я търсеха, търсеха нейните красиви ириси. Когато я видя, че се приближава, нещо в него трепна. Онова загубено чуство се бе появило отново, точно когато си мислеше, че си е отишло безвъзвратно. Ъгълчетата на устните му трепнаха в лека усмивка, когато очите й се впиха в неговите.
Клатеше глава, докато я слушаше. Не съжаляваше за нищо, което бе направил. Щеше да мине през това още хиляди пъти ако трябваше.
Искаше да й каже толкова много неща, да й обясни какво всъщност се бе случило. Но се чувстваше твърде слаб, нямаше сили дори да повдигне ръката си и да докосне лицето й.
Тя бе жива и това беше най-важното за него. Нищо друго нямаше място в съзнанието му, дори тази изпепеляваща болка, която го пронизваше. Караше дъхът му да секва, а очите му се пълнеха със гневни сълзи от болките в крайниците си.
-Алекс .. - започна тихо, все така дрезгаво и впил очи някъде дълбоко в нейните - Обичам те.
И ето, каза го. Каза го за първи път от двегодишната им връзка. Почуства се преизпълнен с любов,, щастие. Не реагира остро, както предполагаше, че би направил. Никога преди не бе изричал тези две, така прости думички, но пълни с толкова огромно значение.
Съжаляваше за всеки миг, в който я бе пренебрегвал, за всеки миг, в който гордостта му бе твърде голяма и я бе подминавал. Но друго не можеше да си прости. Нещо, далеч по-различно. Нещо, за което намери сили да говори, макар смазващата го болка.
-Изложих те на опастност. - погледа му се отмести от нейния и се впи в ръцете му, които бяха целите набодени от системи - Това не е нещо, за което ще си простя, скъпа.
Поклати глава и усети как нова вълна на болка заваляше тялото му. Изръмжа и стисна зъби, а ноздрите му се разшириха от ярост. Какво се случваше с тялото му? Вместо да се чувства по-добре, той се чувстваше все по-смазан с всяка минута.

Не искаше да я изпуска от очи. Сякаш беше сън и ако за миг не внимаваше, всичко щеше да изчезне. Очите му шареха по лицето й, попивайки всяка черта, всяка гънка. Кога бе забравил за това прекрасно лице? Кога си бе позволил да се превърне в такъв глупак.
Поклати глава и точно преди да отговори, лекаря влетя в стаята.
-Майкъл , Майкъл. - поклати глава той и се усмихна - От всичките ти пъти, в които си се стоварвал на вратата ми пребледнял, този път успя да изкараш ангелите на всички ни.
Грей се усмихна едвам-едвам и леко стисна ръката на Алекс, масажирайки дланта й с палеца си. Доктор Джоунс започна да обяснява за състоянието му, той се вледа в очите й. Тези сини океани, които го поглъщаха. Ако някой ги видеше отстрани, щеше да каже, че те комуникират само чрез погледа си.
-Мат. - дрезгавия глас на Майкъл отново се разпространи в малката бяла стая.- Какво става с Джонатан?
Лекарят понечи да възрази, но погледа на Грей го срази. Онзи леден поглед отново се бе стоварил върху лицето му. Нежния поглед, пълен с пламък беше отреден само за Александра и никой друг.
-Установил се е отново в Кьолн. - въздъхна младия мъж и накара всички останали да излязът само с едно махване на ръката. - Не получихме никаква друга информация през тези два дни.
Бяха останали само тримата. Алекс все още го държеше за ръка. Майкъл поклати гневно глава и почти изсъска тихо през зъби.
- Още сега искам да намериш точната координация на местонахождението му.
-Не, не Майкъл, забрави. - поклати глава той и се изправи- Имаш нужда от почивка сега, знаеш ли на какво приличаш?
Мъжа присви очи срещу него, когато излизи от стаята, но погледа му веднага се смекчи, когато попадна върху лицето на Алекс.
-Изпълни ли задачата, която ти възложих? -тихо попита с дрезгавия си глас и после добави- Мадлен ми подхвърли нещо за уникалния ти мерник.