Пентхаусът на Джулиън

Джулиън поемаше последните кашони от доставчика. Време беше да донесат и последните му вещи от стария имот на Верлен. Бяха на пръв поглед незначителни малки вещи, които обаче носеха своята символика и го караха да се чувства зле, когато ги нямаше. Нищо не му пречеше да литне до Индия, за да си вземе нов комплект слончета, но те не носеха същите преживявания. Тях нямаше да е загубил заедно с багажа си и определено нямаше да успее да оцапа с шоколадови пръчици по същия начин (не питайте как се постига този ефект; чист професионализъм). Едва ли нещо му пречеше да извади едно свое зъбче и да го нарече "Първия млечен Зъбчо", но то нямаше да бъде млечно и със сигурност нямаше да е паднал, докато малкия Джулс е тичал след футболна топка. Нямаше да получи паричка за него и нямаше да носи детските му спомени, а само чий език последно се е набутал в устата му. Дам! Това ще да беше. Нещата нямаше да са същите, защото нямаше да пазят същите спомени и феята на зъбките нямаше да му изпрати паричка.
Джулиън Верлен просто беше сантиментален и обичаше да пази тези свои предмети като доказателство за своите премеждия. Доказателство, което щеше да показва на внуците си, а тях щеше да си избере по интернет! Със сигурност не му беше писано да бъде баща и никак не му се искаше това да става по какъвто и да е повод. Силните му ръце не знаеха как да държат малки бебета и как да бъдат нежни с бебешките дупета. Отдаваше му се само да гали, но не бебешки дупета. Въздъхна при тази прекрасна мисъл и въведе кода за пентхаусът. Асансьора тръгна нагоре бавно и славно и го отвеждаше много над двайсти етаж, където се намираха петте пентхаусът, неговия беше почти последен, делеше го само един от покрива и това му харесваше. Избягваше да поглежда пред прозореца, за да не вижда колко е високо. А когато не виждаше колко е високо, можеше да се заблуждава, че е на сами земята и тогава нямаше проблем. Като цяло в ежедневието му нямаше проблеми. Развиваше компанията си, забавляваше се вкъщи или навън и спеше до насита. Какво друго можеше да иска човек?

Джулс седна на пода в голямата стая и започна да разопакова кашоните с усмивка. Нямаше търпение да разгледа отново снимките и своите символични предмети. Толкова много му бяха липсвали за две седмици. Толкова много!

Джулиън затвори вратата след себе си и се облегна на дървената плоскост. Изведнъж започна да се чувства виновен. Може би трябваше да я приеме все пак... за една нощ, какво толкова? Нямаше да може да изнесе всичко от дома му за една вечер. Щяха да са й нужни доста усилия, за да го направи сама или дори с помощник... за плазмата, пералнята, уредите в кухнята, е, щеше да се нуждае поне от едно денонощия, за да се справи с повечето неща. Поклати глава отчаяно. Май трябваше да послуша обещанието си за Коледа, че ще помогне поне на един човек през годината. Вече беше минала нова година, така че щеше да се брои за тази година и щеше да се е издължил на обществото. Нацупи долната си устна тъжно. Големите, светли очи изглеждаха толкова разочаровани, а спомена за тях раздираше сърцето му. Джулс все пак не беше лош човек и трябваше да се покаже като такъв.
Отвори вратата отново и я видя как се отдалечава по коридора на сградата. Тялото й изглеждаше толкова крехко и мъничко, а дрехите толкова мръсни, че пораждаха нещо повече от съжаление у него- същинско състрадание пораждаха, което той смяташе за по- силна емоция от първото. Въздъхна. Може би щеше да съжалява за решението си, а може би не, но никога нямаше да разбере, ако не я покани, нали? Покашля се, за да прочисти гърлото си и се отдръпна от входа. Махна с ръка навътре в знак, че вместо в асансьора, може да влезе в пентхаусът му.
-Е, аз... без това съм сам. – убедително рече Джулс. – Ще ми е много скучно! Така и така си дошла до тук – той сви рамене, – предполагам, че една вечер няма да навреди нито на мен, нито на теб.
Джулиън колебливо направи няколко крачки след слабичката й фигура, сякаш не беше сигурен, че ще се върне и ще приеме предложението му, ако не я натика сам в апартамента си. И това и направи, хвана я за рамото и я обърна към себе си, а след това прехвърли ръка през раменете й, но толкова леко, че едва я докосваше. Сякаш се притесняваше да не я нарани, но всъщност се чувстваше странно да прегръща дама, с която няма да спи и не познава така.

Е, добре, защото си много умен, сега какво ще правиш, Джулиън, попита го подсъзанието му сърдито и скръсти ръце.
Беше изключително трудно за него, обикновения, достатъчно разглезен, богаташки господин да се сети какво точно се правеше в такива моменти. Вкара я в дома си- ок! За сега всичко беше наред, трябваше му само малко помощ от някой незнаен бог на снизходителните господа, които против всякакви етикеции отхвърлят, а после приемат бездомни госпожици в домовете си. Нали имаше богове за всичко, трябваше да има бог и за този случай, даващ наставления в главите на богатите перковци като него. Перко! Перко! ПЕРКО! Точно такъв беше! И същия този перко се почувства неудобно от неразборията в дома си. Не се беше сетил, че можеха да го посетят неочаквани гости и госпожа Джоунс нямаше да бъде на негово разположение, за да се погрижи за секунди за бъркотията.
-Ъъ.. извинявай. – Джулс срита кашона по в страни и напъха бързо вътре нещата, които беше изкарал и се побираха обратно в нахвърлян вид, останалите бяха няколко детски книжки, сред тях се намираха заглавия като Матилда и Пипи Дългото чорапче, постави ги в неглиже вид върху стъклената масичка и се изправи като изтокан пред гостенката си. Усмихна се притеснено и изтупа ръцете си в разпуснатите си дънки, въпреки че не бяха мръсни. – Разопаковах някои последни неща и... ъм... те могат да почакат.
Видът му беше съвсем ежедневен. Носеше раздърпани дънки, прокъсани на места, но нарочно естествено, които висяха изкусително на хълбоците му, леко открити от бялата, прилепнала тениска по стегнатата му мускулатура. Можеше да бъде сравнен с човек, който беше готов да хвърли първата госпожица в леглото си, но после вероятно нещо щеше да го загложди и да съжалява именно за Лора. Пъхна ръце в джобовете си като един доста сконфузен господин. Сега трябва да я поканиш с нещо, Джулс, каквото и да е, заговори вътрешния му глас и Джулиън беше способен да повярва, че това бяха боговете. Дори и да не бяха, той послуша съвета, издигтуван в главата му.
– Ела, ще ти покажа стаята за гости и банята, а после ще си сготвим нещо, а? – попита обнадеждено Джулс.

Усещаше притеснението и некомфорта, който Джулиън чувстваше, но не можеше да направи нищо. Намираше на чужда територия и не смееше да каже нищо, за да не бъде то неуместно или разговорът да протече крайно неловко. Реши да следва неговите правила и да се подчинява смирено, защото той й предложи дома си, въпреки че я мислеше за бездомница, той направи нещо, което половина Ескала не посмя, защото се страхуваше за парите си. Продължи заинтересовано да обхожда с поглед стаята, в която се намираше. Всичко бе някак естествено-дори разхвърляното бюро.

-Добре.-отвърна кратко и му прати една от своите половинчати усмивки, които можеха да значат всичко-недоволство, желание. Носеше със себе си сак, същия сак, който стоеше скрит в гардероба й месец, същия сак, който с трепетни ръце извади. Той бе свидетел на многобройните й приключения, и също толкова многобройна страдания. Якето й не ставаше за нищо-бе покрито с лекета, прах, мръсотия, но я топлеше, затова не смееше да свали от себе си този боклук. Едва сега си даде сметка, че единственото нормално нещо, което можеше да облече, бяха едни дънки и стара тениска, който се предполагаше, че са в сака. Дано още са там. Последва Джулиън, докато й показваше стаите, а после и банята. След като остана сама, свлече дрехите от себе си, прибра ги в една найлонова торба, която остави в ъгъла на стаята. Мислеше да ги изхвърли и да си купи нови от някоя разпродажба. Влезе в банята.
Студената вода изми цялата мръсотия от тялото й, лицето й блесна, косите й вече не приличаха на гнездо-бяха лъскави и миришеха на някакъв шампоан, който намери на рафта в банята. Струваше й се, че е свалила десет килограма, толкова й бе леко и приятно, че й се искаше да запее. Но това нямаше как да стане. Не и в тази къща. Навлече дрехите и среса прилежно косата си-едва сега бе заприличала на нормален човек. Бузите й бяха добили розов отенък, а устните й се разтегнаха в доволна усмивка. Това бе живот!
Последва апетитната миризма до кухнята. Джулиън готвеше, с гръб към нея, и някак си му отиваше-да е там, да прави палачинки за децата си.
-Имаш ли нужда от помощ?
Напрежението в нея сякаш бе намаляло дотолкова, че да съумее да завърже разговор.

В стаята се разнасяше приятен мирис на нещо, което можеше да се комбинира със сладко, но не съвсем. Макароните му със сирене и тези без нищо, способни да станат на манджа с грозде, стига да добавиш малко грозде, ухаеха толкова приятно, че караха червата да къркорят, а слюнката ти да се събира в устата, желаеща да се смеси с вкуса на готвеното.
Джулиън бе пъхнал слушалки в ушите си и така беше увеличил музиката, че регистрира появата на Лора чак, когато я забеляза с периферното си зрение и почти не подскочи от уплаха. Не беше антисоциален, нямаше никакви проблеми с общуването, дори беше достатъчно безотговорен, за да пусне непозната в дома си и да се чувства по- спокойно от нормалното в такива случаи, но рядко някой се разхождаше така из дома му. Беше свикнал с тежките стъпки на госпожа Джоунс, а охраната му не влизаше в тези помещения преди да почука сносно по дървените врати- с тези дебели техни пръсти, звукът си излизаше доста силен. Можеше да сравни стъпките на Лора с тези на елф, толкова тихи и нежни, че почти си втълпяваш как ходи по въздуха и често поглеждаш надолу, за да се увериш в неверността на мислите си. В противен случай, това щеше да значи, че отново има нужда от услугите на Флин.
Свали слушалките си и я погледна малко косо, но после се извърна изцяло и усмивката му пролича. Когато я видя толкова отпусната, някак си вътрешно камък му падна от сърцето и се отпусна дори повече от нея и се засмя толкова освободено. Изглеждаше толкова освободен, поне с пет години по млад и жизнен. Отново разбърка макароните, които се намираха в тенджерата и поклати глава, докато пускаше слушалките си свободно да висят, подаващи се от тениската му. Заплашваха да влязат при яденето и да развалят не само себе си, но и него, но Джулс сякаш контролираше положението.
– Посветих две седмици на курс по готварство и съм благодарен, че ми готвят. – шеговито каза той, докато дърпаше това, което бърка от котлона. – Любовта ми с готвенето не се получи някак. Ти готвиш ли? Много съм глупав! Естествено, повечето жени умеят, а ти изглеждаш доста способна. – и не от улицата, добави на ум той, но това не беше негова работа.

Не каза нищо. Усмихна се бегло и се запъти към кипящата тенджера. Пое лъжицата от ръката му и продължи все така мълчаливо да бърка макароните, докато не реши, че вече са готови. Спря котлона и все така усмихнато продължи да върши това, което си бе наумила. Трябваше да му направи поне една хубава вечеря, за благодарност, макар и да не бе достатъчно.
-Като малка исках да стана главен готвач, но когато майка ми разбра ме наказа да не излизам цял месец. Въпреки това...обичам да готвя.
Погледна го. Очите й сияеха. Най-накрая можеше да се занимава с нещо, което обича. Не че бившият й съпруг не й разрешаваше експерименти в кухнята, но винаги измисляше извратени планове, които включваха храна, затова Лора бе ограничила кулинарните си опити.
-Къде стоят чиниите?-втренчи се въпросително в него и докато той отваряше и затваряше шкафове, нямаше как да не забележи, че е в компанията на страшно привлекателен мъж-почти като тези, които се намираха на първите страници на списанията. Имаше нещо слънчево, нещо радостно, нещо...добро в него, във всяко негово действие, изглеждаше удовлетворен и уравновесен човек, някой, на когото можеш да имаш доверие и едва сега разбра защо се чувстваше толкова комфортно в негово присъствие. Той не я сваляше, нямаше и намек за подобно нещо. Предполагаше, че просто я съжалява, но се опита да преглътне този факт. Трябваше, ако искаше още да живее.
Сипа горещите спагети в двете чинии, като ги раздели по равно. Покри ги с вече готовия сос и настърган кашкавал. Изглеждаше вкусно и изпита известна гордост, че поне едно нещо можеше да прави като хората. Помогна му да сервират масата и за един момент си помисли, че би й било страшно приятно да има възможност да прави това всеки ден.

Лицето му беше огряно от някакво чувство за радост и лекота. Едва ли през последните няколко години се беше чувствал толкова добре, необременен от собствените си проблеми и тези на другите. Не се чувстваше самотен без да знае защо, нито тъжен по същите незнайни причини. Такова спокойствие и хармония рееха в апартамента, че беше някак необичайно. Усмихна се вежливо, докато подаваше чиниите. Беше леко засрамен, че отвори толкова шкафове преди да разбере къде стоят, но когато седна отново на високия стол от другата страна на плота и се заслуша с интереса на малко дете в думите й, изглеждаше много по- естествено, отколкото би изглеждал в собствената си среда.
– О! Искаш ли нещо за пиене? – изведнъж се присети Джулиън и слезе от стола си, приближавайки се към хладилника. – Бяло вино, има някакъв изцеден сок . – той приближи каната към носа си и с учудване установи, че това беше чист портокалов сок, вероятно с някакви примеси от грейпфрут, защото Джоунс му беше ядосана и не искаше да изстиска всички портокали за него. Вероятно беше заради бъркотията, която остави сутринта в стаята си, след като излезе на работа. Последно чу името си изкрещяно и това не беше никак добре.
Извади каната и бутилка бяло вино, скъпо и искрено харесвано от него. Усмихна се на появата му и осъзна колко много обичаше бяло вино. Изпитваше някаква непоносимост към силния алкохол, сякаш му беше казано, че трябва да стои далеч от тях и да не ги помирисва дори. Да, вероятно нещо в тъмното му минало го беше отвратило от алкохола и сега не държеше нито една бутилка, освен вино, вкъщи, била тя и подарък от някой... всъщност, може би преднамерено, никой не му подаряваше алкохол.
-Защо не станеш готвач сега? – попита любопитно Джулс, докато се настаняваше на масата срещу нея и уверено хвана вилицата. Бодна от пастата на вилицата си и когато храната се намери в устата му, той въздъхна толкова блажено, че човек можеше да си помисли, че е открил своята Нирвана. – Това е много добро! Със сигурност ще преуспееш с паста!

Джулиън се учуди на желанието й да го тъпче. Определено не му се случваше с госпожа Джоунс, защото тя следеше неговия график, според който се хранеше колкото пъти на ден иска но с определени количества и тамън му станеше най- вкусно и тя затваряше кухнята на ресторанта, както наричаше неговата кухня. А тази непозната си беше същински рай за стомаха му. Гладно нападна допълнително, което беше излято в чинията му и като един добър прасчо беше готов да си изяде всичко и гордо да предаде чинийката си, но не за още, а за да покаже, че е изпапкал всичко, както би направило дете в детската градина на лелката учителка пред себе си, разбира се, пред него не стоеше лелка. Стоеше Тя. Дори не знаеше името й. Вероятностите за име бяха толкова много и нямаше представа коя би била от тях. Можеше да се казва всякак... Маги, Лея, Сиа, Джули... колко много имена съществуваха на този свят и му беше трудно да си представи какво нежно име носеше тази дама.
Повдигна погледа си при въпроса й. Да, Тя беше красива. По своему. Въпреки че беше крехка като кукла с малко изпито лице, което носеше сянката на нещастие. Очите й бяха сини и толкова големи, че придаваха собствено очарование на цялото й същество. Косата й, сега изсъхнала, изглеждаше по- добре отколкото преди. Имаше лек обем в корените си, достатъчен, за да привлича внимание и да не изглежда прекалено, а дължината й беше като дължината на онези коси, които често сънуваше и наистина харесваше... тъмен цвят. Същинска красота! Нетипична.
Джулс се усмихна срещу й замислено. Беше изпаднал в падината на собствените си мисли по косата на непознатата Лора и трудно се възвърна към действителността.
-Ъъ.. да да.- закима убедено въпреки че беше пропуснал няколко мига, както и част от думите й. – Ааа... аз такова, имам фирма. – усмихна се леко, влязъл в ритъм. – Верлен Индъстрийз. Тоест... занимавам се с различна дейност. Ресторанти, бизнес хотели, стопанска дейност.
Изведнъж Джулиън сбърчи вежди.
-Как се казваш?

Ресторанти?Звучеше интересно. Всъщност като малка бе мислила да работи в едно от луксозните заведения, където ходеха майка и баща й, докато тя се намираше под грижите на частни учители, бавачки и прислужници. Бяха неприлично богати, а ето я сега тук-без капчица достойнство и стотинка. Искаше да се намира в някоя от обширните кухни, да се потопи в занаята на готварството и най-вече-да върши това, което може и което обича. Животът така и не й поднесе тази възможност. Бракът й бе сложил всички тези бариери, които я разделяха от цивилизацията.
-Казвам се Лора.-отвърна с известно закъснение, отнесена в собствените си мисли и мечти. Не беше възпитани от нейна страна, още повече, че той бе така добър и я приюти. Забеляза,че чиниите бяха празни и отсервира масата. Чувстваше се толкова свободно, за да си позволи тази волност, а и така му се реваншираше. Къщата бе по-голяма, вероятно си имаше икономка, но не бе нейна работа да го разпитва.
-Предполагам, че сега трябва да питам за твоето име, нали?-закачливо го погледна, настанявайки се срещу него. Отдавна не бе разговаряла толкова свободно и искрено с някого, въпреки че премълчаваше някои неща от историята си. Мъжът й не обичаше да я заварва в компанията на хора от отсрещния пол, затова се бе ограничила до куп приятелки, на които вероятно бе платил, за да бъдат мили с нея. Всичко в предишния й живот бе фалш, лицемерие. Все още помнеше повърхностните разсъждения на Ванеса, нейна "приятелка", още помнеше скучните следобеди, прекарани в обсъждане на "керемиденочервено или пурпурночервено ще ми ходи най-много". Единствените моменти, когато оставаше насаме със себе си бяха тези, прекарани в гледането на някой филм или дългите разходки по плажа, когато мъжът й бе на работа. Защо не избяга тогава?Не, той щеше да знае,че е жива, а това значеше сигурна, но бавна смърт.

Усмихна се лекичко. Лора. Дори не знаеше от къде произлиза това име. Имаше някакъв бегъл спомен от часовете по старогръцки, според който лора или лаура (той наистина не си спомняше) означаваше лаврово дърво, обаче дори това нямаше представа какво представлява. Беше готов да се засмее на собствената си глупост, но реши да не се излага пред нея и да пропусне коментара по нея. Лора й подхождаше. На усмивката. Излъчваното спокойствие, макар да беше почти сигурен, че вътрешно не беше толкова спокойна. Все пак... Лора изглеждаше така, сякаш целия вят се опитваше да се стовари върху раменете й, но тя пробиваше през пръстта и снега нагоре... като кокиче. Красиво кокиче. Въпреки че името й беше цяло дърво. Разтърси глава, за да загърби тези мисли.
Изправи се от мястото си и отвори шкафа с чашите. Извади две високи чаши със столче. От онези издължените, които беше трудно да разбереш дали бяха за шампанско или бяло вино, поне за него от време на време представляваше трудност, поне докато не видеше тези на горния рафт, които бяха по- фини и издължени. В такива моменти се поздравяваше, че е налучкал и си напомняше, че има и по- издължени чаши. С усмивка постави избраните на плота и се зае с отварянето на бутилката. Дори не я беше попитал дали пие.
– Джулиън – усмихна се той и проследи ситните й стъпчици с поглед. – Мама ми вика Джули, но звучи толкова женско – ядосано поклати глава и се върна към тапата на бутилката. С легота я измъкна, издърпвайки тирбушона и наля малко в чашата й като за начало. Подаде я и внимателно зачака реакцията й.
Съсредоточено наблюдаваше устните на Лора. Очакваше те да докоснат ръба и прозрачната течност да се влее между тях. Улови се, че повтаря движенията им. Светкавично се обърна, за да налее и в своята чаша.
– Харесва ли ти?

Алкохолът и Лора имаха една особена връзка, не задължително приятна и за двете страни. Съпругът й бе ценител на качествените вина от по-старите реколти, а част от къщата им бе превърнал в изба. Не пропускаше повод да налее малко от виненочервената или бялата течност (в зависимост от настроението си) в малки стъклени чашки, а нея принуждаваше да пие. Ето защо щом Лора видя виното пред себе си, не можа да спре потока от неприятни и болезнени спомени. Но Джулиън я гледаше толкова очаквателно, развълнувано, наподобяваше й малко дете и й се стори толкова сладко и невинно, че загърби всичко и отпи. Беше...страхотно. И можеше да го каже с опита на човек, който е опитал хиляди вина преди. Беше...опияняващо, но не достатъчно силно, точно затова й допадаше повече, отколкото текилата или уискито например, които не бяха "изискани напитки", както се бе изразила Ванеса.
-Това е едно от най-качествените вина, които съм пила. А, повярвай ми, имам огромен опит.-реши да илюстрира колко голям с рязко замахване на ръцете, при което отнесе чашата на Джулиън. Стреснато подскочи, вероятно бе по-уплашена дори от него. Не биваше да прави нищо от горепосочените неща-трябваше да откаже алкохола, трябваше да бъде мирна и кротка като овчица, въпреки понякога бурния си характер. Лора бе от хората, които стоически преживяваха неволите, бе силна и с твърда воля, понякога разсъждаваше философски към проблемите и създаваше впечатлението, че е спокойна и уравновесена личност, но отвътре....ах, как изгаряше отвътре.
Лицето й почервеня от срам и притеснение, а не можеше да направи нищо. За щастие, виното се бе разляло по пода, а с един мокър парцал всичко щеше да бъде, както преди. Като изключим миризмата.
-Аз...съжалявам.

Беше повече учуден от реакцията й. От толкова спокойна, изведнъж Лора бе скочила като попарена към разлятата течност. Постоя няколко секунди така, както беше стоял срещу нея, когато я пусна в дома си. Примигваше любопитно, наклонил глава на дясно. Изучаваше я. Нея, вида й. Дори реакциите и поведението в една толкова... ами, за него рядко беше стресова ситуация да счупи чаша или разлее нещо, нуждаеше се от доза същинска изнервеност в офиса си, за да реагира различно от нормалното. Или иначе казано да се затвори в кабинета си, докато госпожа Джоунс вилнееше по негов адрес за поредната унищожена част от нейните любими сервизи. Е, какво толкова... някакви си чаши, но с нея не можеше да се излезе на глава, затова не се и опитваше.
-Чакай, чакай! Джоунс ще го почисти сутринта. – опита се да я спре Джулиън като я хвана за рамото и я върна на безопасно място от счупените стъкла. Изглеждаше така, сякаш е свикнал да оправят бъркотиите му, което си беше чиста истина. Рядко му се налагаше да чисти сам, макар че знаеше как. И когато изрече думите си, осъзна колко нелепо звучи да изостави течността по пода чак до сутринта, а още по- нелеп беше факта, че голям мъж като него се уповаваше единствено на икономката си. Прехапа долната си устна и погледна с нежелание стъклата, а после пусна ръката й.- Мисля, че парцала стои в мокрото помещение, ако не е там ще се обадим и ще питам къде е. Аз ще събера стъклата.
“Let’s start и нека силата бъде с мен”, изрецитира си наум той и се наведе. Прилежно събра стъкълцата, които видя и огледа като ястреб кухненския бокс за още. Когато се убеди, че няма се отправи към кофата. Започна да изхвърля мокрите стъкълца. Извърна се бавно, за да проследи с поглед Лора, но не защото се притесняваше от нещо. Изпитваше истински уют, когато тази почти непозната се намираше около него. Отдаваше го на... на самотността си през последните дни. Да, той просто беше имал нужда от нормална компания, която не предполагаше някакъв пошъл завършек. Стисна едно от стъкълцата, както по навик свиваше пръстите си в юмрук, но този път, вместо да усети единствено кожата си, нещо остро се заби в плътта му. Изръмжа тихо, съвсем недоволно и за кратко.

Смутено наблюдаваше усилията на Джулиън да я заблудят. Бе живяла с мъж години, изучавайки характера, навиците му, колко време му е нужно да се ядоса, с колко чаши бяло вино се напив И не можеше да не забележи несръчността и видимото му безпокойство щом стана дума за "чистене" и въобще за "домакинска работа". Теорията й излезе вярна-той наистина имаше икономка, в чиито ръце оставяше всичко-от миенето на пода до чистенето на комина. Дотолкова бе зависим от нея, че сам не можеше да се справи с едно петно. Или пък можеше.
Усмихна се. Той бе като малко дете, което се бои да не сгреши. Видя как изчисти с мокър парцал, а после се опита да събере стъкълцата с ръце.
-Не, не така.
Спря го изведнъж за негово учудване. Можеше да се пореже.
-Имаш ли метла?Или нещо...подобно?-завърши с колебание. Страхуваше се да не го постави в нова конфузна ситуация. Забеляза с крайчеца на окото си тънка струйка кръв, пълзяща по ръката му. Изплаши се. Помисли си, че наистина сериозно се е наранил, заради нейната непохватност. Наведе се и сложи ръката му в своята. Да, имаше малка раничка, която трябваше само да бъде дезинфекцирана, но и вода щеше да свърши работа. Заедно отидоха до мивката и намокри раненото място.
-Много съжалявам. Всичко стана по моя вина-продължаваше да сипе извинения. Чувстваше се неудобно. Чувстваше се като натрапница-за първи път, откакто пристъпи в този дом. Счупването на чашата бе дреболия, но денят бе тежък за нея, а Лора бе крайно чувствителна, когато ставаше въпрос за кръв, нараняване и подобни. Защото бе наранявана, пребивана до смърт стотици пъти.

Джулиън постави ръката си успокоително на гърба й там, където на отсрещната страна се намираха гърдите и сърцето й. Погледна я успокоително, докато все още миеше кръвта от ръката му.
-Спокойно, Лора. – беше готов да поддаде на паниката дори повече от нея, обаче нещо вътрешно го караше да се държи толкова уравновесено, а дори нямаше представа как успяваше. Джулиън беше вперил погледа си в лицето й, избягвайки гледката на малкото кръв по ръката си, която избиваше на капчици. Беше по- добре за него да не гледа кръв. Оставаше и да припадне пред нея и срамът щеше да е пълен. Поне малко от егото му трябваше да бъде спасено. – Не! Не! – започна да протестира, несъгласен с нея. – Случват се такива неща! Виж, кой знае колко хора по света са се наранили в този момент, защото са невнимателни.
Не бързаше да си дръпне ръката от нейната или струята. Наслаждаваше им се, макар и привидно да не му личеше. Дланта му сякаш се стараеше да запомни усещането за нейната ръка до своята, специфичните... ръцете й му се сториха по- нежни, отколкото беше очаквал за жена без дом. Така де, вероятно бездомниците вършеха много неща, за да успеят да осигурят подслона си по някакъв начин. О, никак не го биваше в тези размисли. За човек, който не бе лишаван от материалното, се чувстваше почти на светлинни години от живота по улиците. Изненадващо пръстите му се свиха около дланта й и я дръпнаха настрани. Палеца му погали нежно кожата й.
-Лора... наистина, само малко се порязах. – ухили се юнашки срещу нея. – Отдавна ли нямаш дом?
Нездравото му любопитство бе взело връх, но изглеждаше толкова сериозен, че можеше да се кандидатира за главен герой в От местопрестъплението, но се надяваше не като жертва. Наведе се към метлата и малко тромаво, но успя да смете някои от стъклата. Наистина не го биваше в домакинството, ала трябваше да се опита поне да прикрие този си недостатък, нали?

-Ако мога да нарека онова място дом.
Погледна с известна горчивина към пода, отново изживявайки ужаса, който доскоро не бе само спомен, а реалност, който трябваше да преживява всеки ден, по пет, по десет пъти, зависи от него. Винаги всичко опираше до желанията и прищевките на един мъж, който не бе нито по-добър, нито по-умен от нея. не можеше да промени миналото, не би желала и да се върне там, защото пътят към спасението бе осеян с толкова трудности и препятствия, че не бе сигурна дали ще успее да мине по него пак. Може да е отъпкан и посоката да е по-ясна, но съмненията винаги я теглеха назад. Ако имаше причина, ако имаше причина, която да я тегли към това светло бъдеще.
Все още държеше ръката му, а неговият пръст продължаваше да прави кръгообразни движения. Това я успокояваше и започваше да се плаши. Един непознат, дори и да я бе приел в дома си, не бе редно да го чувства толкова близък. Любовта също не бе такава. Тя идваше с времето. Но времето не бе предпоставка за щастлив брак. Разполагаше с години, за да промени живота си към по-добро, както и съпруга си. Резултат изглежда не бе задоволяващ за нея. Най-доброто нещо, което можеше да направи, бе да се спаси навреме, преди да е потънала заедно с него.
Думите му я накараха да се почувства леко глупаво. Наистина прекали с притесненията си и се смъмри тихичко. Това бе просто порязване-дори да бяха оставили кръвта да се стича, нямаше да се случи нищо. Рязко го пусна, щом осъзна в колко конфузна ситуация се намира-на милиметри от страшно привлекателен мъж. Случваше й се за първи път от години и не знаеше какво да направи. Обикновено в гимназията момичетата бяха по-инициативни. Но за какво ставаше дума въобще?Те бяха двойка непознати. Срещна смущението в погледа му.
-Извинявай. Просто...единствения мъж, с когото съм имала досег е бил съпругът ми. Бившият ми съпруг-натърти на последното. Едва сега осъзна колко голяма част от историята си бе разкрила неволно. Съжали за изреченото и му обърна гръб, уж за да измие чиниите, търсейки си повод да не го поглежда отново. Не искаше да говори със заобикалки или да си измисля фалшиви оправдания и уклоничеви отговори. За прям и честен човек като нея, това бе непосилно.

- Не, не – побърза да поправи положението Джулиън. – Вината е моя. Не исках да нарушава личното ти пространство. Съжалявам!
Отдръпна се на приличните няколко метра, които осигуряваха и на него и на нея достатъчно пространство за дишане и живот. Мислите му бавно се подредиха от предварителната си разбърканост. Някак си беше спрял да смята за толкова налудничава идеята да пусне Лора в дома си. Още по- малко приемаше смисъл и решението му, че носеше някаква скрита камера със себе си. А сега, когато Маделин беше толкова далеч от него, Джулиън се чувстваше толкова добре, че напълно беше забравил за нея, но тя напомни за съществуването си с хладна усмивка от снимката на рафта. Той се смръщи леко и докато слушаше успокояващото шумолене на водата от чешмата, която Лора използваше, за да отмие мръсотията от чиниите, Джулс се приближи към етажерката и побутна снимката лекичко- достатъчно, за да я накара да падне от мястото си, но вместо да й позволи да падне и да се счупи рамката около нея, я хвана със здравата си ръка и без време намери мястото й в един от кашоните по земята.
Той не прикриваше факта, че беше подписал брачния си договор... всъщност, никак не си спомняше този момент, но всички твърдяха, че и двамата са предпочели съвсем малка сватба, след това е катастрофирал. И така е изгубил паметта си. Беше му трудно да повярва на тези небивалици, но беше факт, че подписа му стоеше на този заветен лист... макар и малко разкривен и не като неговия. Джулиън беше склонен да вярва в пиянството си време на подписването. Често се питаше защо изобщо го е направил, а когато опиташе да попита, обикновено никой не му отговаряше с нещо различно от това, че решението си е било негово. Ах! Вероятно, когато си е ударил главата е изгубил и симпатиите си към нея, защото той никак не харесваше Маделин, камо ли да имаше някакви отношения с нея, различни от нощуването в различни стаи и ежедневното подминаване. Радваше се, че не бе поискала да дойде с него в Сиатъл. Някак си му падаше камък от сърцето при тази мисъл. Да дойде беше като да развали тотално спокойното му ежедневие.
-Лора... имала ли си чувството, че някой е нагласил живота ти? – полюбопитства Джулиън почти като малко дете, докато облягаше мускулестите си ръце на плота и посягаше към друга чаша, в която да си налее вино. Отпи от течността с наслада. Наслада, която един алкохолик можеше да изпитва към дори малкото алкохолност в напитките.

Живота й бе не бе непредсказуем, нито вълнуващ, нито толкова интересен, че да ти иска да се впуснеш в него презглава. А и Лора не бе от хората, които обичаха твърде многото предизвикателства, както и обрати, за да живее по този начин. Обичаше усамотението, тишината, спокойствието-неща, които много малко мъже можеха да й предложат, но когато сключи брак с Хюго не подозираше за истинската му същност. Бе млада, невинна и изключително глупава, още не бе открила себе си, не знаеше какво харесва, какво мрази, към какво се стреми. Нуждаеше се от човек, от спътник, който да я направлява и да й посочва правилната посока. Но кой не се нуждаеше?Опитваше се да бъде независима, но майка й бе твърде напориста и използва невинността на нищо неподозиращата си дъщеря, за да уреди брак, който бе подозрително изгоден за компанията на родителите й, но не и за нея. Когато срещна Хюго, реши, че е извадила късмет-бе хубав, леко груб, но се надяваше хладното му отношение да се превърне в топла привързаност. Грешка. Жените почти винаги грешат в преценката си за мъж. И обратното.
Но Джулиън бе нещо различно. Като глътка свеж въздух, като топъл полъх на пролетен ветрец, той я приюти, държа се с нея толкова приятелски, колкото никога не бе очаквала. Възприе я като равна. Отношението му нямаше нищо общо с това на Хюго, но имаше ли място за сравнение?А, да, забравих да отбележа-бе изключително съблазнителен, обаятелен, вдъхваше спокойствие. Бе леко непохватен, но това бе толкова сладко. Усети липсата на топлата му кожа до своята, но не биваше да се отплесва. Бяха двойка непознати.
-Понякога ми се струва, че участвам в някаква пиеса. Като тези в гимназията. Зле изиграна пиеса, която учителката е измислила и ако не следваш ролята си, ще се случи нещо пагубно. Някои моменти от миналото ми се губят, но вероятно собственото ми подсъзнание си прави шегички. И все пак...моята съдба е била предначертана преди да се появя на бял свят. Майка ми дърпаше конците през цялото време, докато не реших да ги срежа. Все едно играя в игра, която завършва със смъртта ти, и играя по правила, които някой друг ми е поставил.
Не знаеше дали е отговорила точно на въпроса му, нито дали го е задоволила. Лора обичаше да чете, но Хюго не й позволи да учи. Другата й мечта бе да следва медицина, но тя бе безвъзвратно загубена.

Джулиън преглътна тежко. Обърна се с лице към Лора и изостави предишните си занимание. За миг си я представи на мястото на Маделин, но не същата като нея. Щеше да му е трудно да се запитва всяка сутрин защо се е оженил за нея, когато щеше да знае наистина отговора на този въпрос. Представи си я обсипана с диаманти, облечена в много по- хубави дрехи, отколкото носеше сега, с любов и ласки и името Верлен. Въздъхна, надяваше се, само на ум и изгони тези мисли от главата си.
В неговия град на мисли валяха камъни от тежки предположение какво би било. И въпреки всичко, не беше напълно сигурен в тях. Може би бе бил някой надут перко преди да катастрофира и да си удари главата и тогава беше имал общо с Маделин. Но в момента не намираше такова. Поклати глава, отчаян от действия, които бе направил и в момента съжаляваше искрено много за тях. Дали и неговата майка не беше направила всичко толкова сложно? Е, не можеше да я пита точно в момента, но някой ден щеше да се погрижи да разбере. Когато вероятно дръзнеше да посети онази лудница в крайните квартали, където се намираше тя за дълготрайно лечение, назначено по препоръки на личния й лекар под действието на баща му. Нямаше причини да отрече, че на тази жена наистина й имаше нещо от време на време, но му беше майка и понякога се нуждаеше от нейното мнение.
-Лора... вие, разведени ли сте? Имам предвид... или е мъртъв, или сте разведени, нали?- смръщи вежди, докато се опитваше да си обясни това явление. Не е изключено да убие Маделин, но трябваше да лежи в затвора толкова много години. И въпреки всичко... щеше да се чувства по- свободен зад решетките, отколкото когато тя отново се набъркаше в живота му. Отпи от чашата си, поредната от вечерната му доза вино. Нито повече... нито по- малко. – Знаеш ли, и аз имам такова чувство. Изобщо не си спомням нищо... нито сватбата си – отчаяно вдигна ръце във въздуха – нито защо съм женен за тази усойница, нито... нито... аз не разбирам защо съм го направил! Но всички твърдят, че съм. Не вярвам в това, ама никак даже.

Право в целта!
И сега какво?Лора нямаше повече сили да се преструва, да се оправдава, да си измисля лъжливи истории, за да прикрие истинското си минало, което определено би му докарало главоболия. Боеше се как ще приеме истината, дали няма да я намрази и изгони от дома си. За толкова кратко време го бе почувствала изключително близък, а и бе единственият, който се отнасяше с нея толкова приятелски-без опит или намек за флирт, без да задълбава в лични теми. Въпросът му, който толкова бе разтревожил Лора, бе напълно нормален и в реда на нещата-интересуваше се що за личност приема в дома си. А и човешкото любопитство бе в неговата природа. Замълча. Тишината натежа, като стотици оловни топчета, устата й пресъхна, думите застинаха в гърлото й, стомахът й се сви на болезнена топка. Макар да изглеждаше жизнен и оптимистичен човек, Лора все още не бе преживяла травмата, която Хюго й нанесе и вероятно никога нямаше да се отърси от това. Щеше да остане-като досаден белег от раничка. Страхуваше се, че този белег ще провали бъдещето й, че ще живее, изпаднала в маниакалност, в параноя. Че никога няма да намери мъж, който да я цени и обича истински, нито пък ще намери своя истински дом. Да не говорим за приятели. А да, забравих-нуждаеше се от работа и от пари.
Остави последната чиния на сушилката и се обърна с лице към него. Цялата бе пребледняла, а краката едва я държаха-толкова бяха отмалели. Главата й се бе изпразнила. Напълно. Почувства се зле и опря ръка на ръба на плота. Докога щеше да продължава това мъчение?Когато започна да говори, гласът й бе тих и малко смутен.
-Аз...ами, избягах от него. И ако ме намери...-въздъхна-ако ме намери ще ме убие.
Последното го каза толкова спокойно и хладнокръвно, сякаш не ставаше въпрос за нейната смърт. Но този факт го бе осъзнала преди много време и вече само се примиряваше, че животът й щеше да бъде една голяма гоненица.
Едва след като изрече всичко, което я мъчеше, се сепна.
-Ти си женен?
Тъгата и страхът бяха изместени от изумлението. Почувства се празна. Отново. Единствения човек, на когото се довери и изпита известни симпатии към него, се оказваше женен.

Сърцето му се сви от разочарованието в гласа й. Господи! Чувстваше се толкова виновен от този факт... всъщност винаги се беше чувствал виновен, но към себе си, а не към друг. Сега обаче, Джулиън Алекзандър Верлен се чувстваше виновен спрямо Лора. Почувства се като убиец на... на нещо, дори не знаеше защо се чувства така. Изостави чашата си на плота и го заобиколи с бързи крачки, за да стигне до нея. Големите му ръце я задържаха за раменете, а лицето му беше изкривено от притеснение и бавно, но сигурно приемаше вида на виновен човек. Прехапа устната си виновно и сбръчи вежди.
– Искаш ли да седнеш, Лора? – погледна я, а очите му засвяткаха загрижено. Крака му дръпна назад един от високите столове на плота, но преди да я накара изобщо да помръдне се извърна към мивката.
Доста по- сигурно взе една чаша (отколкото ако му се беше наложило да я измие) и завъртя кранчето на студената вода. Тя зашуртя шумно. Блъскаше се в мивката яростно, но миг по- късно вече пълнеше стъклената чаша, която се беше изправила първа пред погледа му. Напълни я неприлично до горе, толкова, че му беше трудно да я принесе дори близо до нея. Затова отля малко преди да й я подаде толкова настоятелно, че беше трудно да му откаже да отпие поне глътка. Беше толкова готов да й се извини, а дори нямаше причина. Не я познаваше и едва ли от неговия несполучлив брак зависеше нейния живот, но изпитваше толкова силна нужда да го направи, че беше почти непоносимо да си мълчи толкова успешно (въпреки непреодолимото си желание). Устните му се разтвориха, но трудно издадоха звук, докато наблюдаваше нейните. Затвори ги и когато отново ги отвори се погрижи да е на поне метър от нея, където можеше да си позволи да мисли трезво.
– Съжалявам, Лора – изрече толкова тихо Джулиън, макар вече да не се чувстваше толкова дяволски виновен или привлечен от нея. – Даже аз не вярвам, че съм женен! Поне не за... кхъм – бяха го учили да не говори лошо против жена си, но му беше трудно да избере дума, която не заплашваше да развали впечатлението, че не използваше лоши думички... така де, ако Лора имаше изобщо такова. – Имам предвид за ... – устните му се изкривиха от такова мъчение, сякаш само с изражение подсказваше за коя.