Бистро "Шоколад"

Едва от няколко дена съм в този град,а дори още не съм го разгледала. Какво чакам? Поне това би ме попитала майка ми ако беше будна. Щеше да ме упрекне,че само седя до леглото й и не си подавам носът извън апартамента и болницата. Беше права разбира се,но някой в моето положение би ли имал сили или желание да си търси приятели и да се усмихва докато вътрешно една чернилка го изяжда с тревога и вина. Едва ли. И все пак реших да оправдая майка си когато излезе от кома. Няма да я удостоверя с привилегията да ме гледа неодобрително след като излезе от проклетата кома и разбере колко антисоциална съм станала. Определено няма да й направя този подарък,но бих дала всичко друго тя да отвори очи.
Ето за това си мислех докато стоях на опашка в бистро "Шоколад". Ако ще разглеждам този град ще ми трябва енергия,а и ми се искаше нещо сладко. Както винаги,чаках редът си мълчаливо и избягвах контакт с останалите хора. Не ми изглеждат страшни или нещо такова,просто...ми изглеждат странни,това е. Кого заблуждавам ако имаше начин да седна на една маса и да изчакам сервитьорката щях да го направя,но не видях такава. Сега се налагаше да установя контакт с момчето зад щанда. Някак си ми звучеше ужасяващо,няма ли кой да ме спаси.
Въздъхнах и извадих телефонът си за да видя колко е часът.Ако имам късмет ще мога да разгледам някой музей или изложба.

Не че бързаше ама му бе тъпо да се реди на опашки,а шофьора му в момента поправяше колата. Имаше няколко часа за губене,трябваше му силна доза кафе. Вярно е това бе място като излязло от филма "Чарли Шоколадовата фабрика" и чакаше някой от работниците да се появи но имаше и нещо с кафе,макар да трябваше да има и шоколад. Опашката се виеше и това супер много го изнервяше. Пое дълбоко дъх,някой отпред питаше за всеки артикул,при положение,че бе написано на големи табели,какво съдържат. Затвори очи искаше му се да притисне онзи отпред за врата и да го забучи в таблото,за да го вижда по добре.
Момичето пред него също губеше търпения. Той смяташе просто да спаси положението,направи една крачка на пред и каза:
-Аде когато решиш какво искаш да си кажеш в момента цялата опашка те чака,да попиташ за 50 питиета и още 100 неща,а пита само за 5. За това реши и се нареди пак...
Бутнах го беше прекалено голям,бях прередил момичето за това казах:
-Едно кафе с шоколад,с повече кафе и един боровинков мъфен и каквото дамата поиска.
Усмихна и се за час от секундата и погледна момчето:
-По бързо ако може...

Бях като стъписана от малката сцена която се разигра пред мен. Имах чувството,че русият непознат всеки момент ще удари другият мъж.
- Плодов чай и шоколадова кифличка за мен...-когато най-накрая посмях да погледна враждебният господин се усмихнах леко.-Благодаря.
Поруменях и веднага отклоних поглед. Моментално се сетих защо избягвах контакти не само с хора,но най-вече с мъже. Повечето бяха толкова непредсказуеми и това до някъде ме плашеше,а той ме изненада два не два,а цели три пъти и то за няколко минути.
Бръкнах във вътрешният джоб на якето си извадих портмонето си. Не стига,че ме спаси от неописуемо голяма загуба на време,но и беше или поне се опитваше да бъде мил въпреки нарастващите му нерви. Не смятам,че бих могла да не платя за поръчката си ще се чувствам напрегнато когато излизаме от бистрото заедно.Отворих уста сякаш исках да кажа нещо и я затворих.Направих го още един път за да събера кураж и думите сами тръгнаха.
-Миналата седмица ми се наложи да чакам някакъв на касата в супер маркета да си плати сметката със ,буквално,жълти стотинки....Сметката му беше петдесет и седем долара. За това не се ядосвай...
Долната ми устна трепна преди да си затворя устата и да погледна на страни смутена от себе си.

Погледна към момичето което бе черпил до преди малко,защото изпревари. Седна на вън,защото пушеше,а вътре не бе позволено. Преди обаче да седне се обърна към нея:
-Не е ядосване ,а поставяне на място,когато нерешителния човек не може да вземе решение бива изместен от решителните докато събере такава и да каже,какво желае.
Мразеше това в хората,че бяха супер нерешителни. Когато искаше нещо той не се страхуваше да го каже пожелае или нещо такова. Настани се на една маса,като показа другото място с ръка:
-Заповядай и без това не чакам никой,а не отказвам на компания.
Извади веднага кутията си с цигари и извади една от кутията и я захапа,с едно бързо движения я запали и не след дълго дръпна една голяма дръпка:
-Черпих те,защото не обичам да пререждам,не е нужно да си ми благодарна. Така че не се чувствай длъжна. Да кажем,че сме квит.
Изтръска цигарата си и пое чашата. Не можеше да отрече,че момичето бе хубаво,сладко,дори миловидно. А,това че бе блондинка бе нещо което много му харесва.

Послушно седнах и отпих от чая си.
-Харесвам решителните хора.-признах.- Аз съм от типът,който знае какво иска и след много притесняване и преглъщане на малко страх го получава.
Не знам защо го казах,защо го казах на него беше по-големият въпрос. Във една гладка повърхност видях отражението си,руменината все още не беше напуснала лицето ми.Чувствах се и странно в компанията на този непознат.
-Аманда...Казвам се Аманда Хейло.-вдигнах очи от чашата с чай и те срещнаха неговите сини очи. Лека усмивка заигра в ъгълчетата на устните ми. Не мога да лъжа себе си,той е много привлекателен. Тази руса коса,сини очи и този поглед.Не мога да разбера какво се крие зад него,а обикновено мога доста добре да разчитам хората.
-Знам,че го казах,но..отново благодаря.-твърде срамежлива съм за да му покажа шестдесет каратова усмивка,успях да ги докарам само до двадесет. Взех шоколадовата си кифличка и си ръпнах от нея,веднага осъзнах колко гладна съм всъщност.Наложи ми се отново да забия поглед някъде иначе щях да се задавя гледайки го. Късмет или съдба,че го срещнах..не знам,но определено трябва да започна да излизам повече. Има доста интересни хора в този град.

Остави за малко цигарата в пепелника,за да подаде ръката си напред и да улови нейната в жест на запознанство. Усмихна и каза своето име:
-Авадон Поландски приятно ми е...
Името му беше еврейско,и носеше името си с пълна сила и тази сила бе на разрушител. Още от рождението си разрушаваше,е не по негова вина,а после и по негова. С какъвто се събереш такъв ставаш. Не бе добър евреи,макар баба му винаги да го е възпитавала в тези поредки. Дори искаше да го ожени за такава но това никога не се случи.
-Моля...
Откъсна се от тези мисли,като пусна ръката и,за да си вземе чашата. Отпи от нея,като я остави:
-Хубаво е,макар че не знам до колко една жена може да е решителна.
Тогава се сети че е груб:
-Съжалявам не бе нарочно.

Подсмихнах се и поклатих глава.
-Не се извинявай за това,че си прав. Определено можем понякога да сме нерешителни,но тази нерешителност винаги е свързана с вас мъжете.За някои жени не е трудно да отидат и да се запознаят с някой мъж и да му вземат телефонният номер,но тези от нас,който никога не биха посмели да на правят такова нещо...Е ние не само сме срамежливи,но това,че мъжът не ни заговори пръв ни говори много. На мен ми казва,че не е решителен,а аз харесвам решителни и смели мъже...
Усмихнах се,за пръв път изнасям лекция пред някой мъж. Имам чувството,че съм червена като домат,въпреки увереността с която говорех. Този мъж...Авадон е странна птица,красива,но все пак странна птица.
-Еврейн и християнка седят на една маса...това звучи като началото на някой виц.
Засмях се,въпреки усилието да не го правя. Не съжалявам,беше смешно.
Погледнах го скришом изпод мигли и въпрос след въпрос изникнаха в главата ми. На колко ли е години? От къде е? Какви други черти притежава характерът му? Как ли ще реагира на моя?Нищо необичайно,но нали съм аз..няма да му ги задам.

Нямаше спор стори му се доста смешно,само че той не бе особено голям евреин,е ако се оженеше това щеше да е проблем но за сега нямаше такава опасност. Нямаше намерение за сега да се жени но времето,щеше да покаже,не казваше никога,защото когато кажеше никога винаги се случваше.
-Доста добре започва но не съм достатъчно набожен,за да ти давам някакви житейско еврейски съвети или нещо подобно.
А,и бе прекалено грешен дори бе сигурен,че му пазеха едно място в Ада,знаеше,че ще отиде там,бе правил всичко онова което не трябваше да прави и бе забранено от Бога.
С тази мисъл си взе цигарата и дръпна от нея и след това я загаси бе изгоряла цялата. Дърпаше толкова силно,че не бе чудно,ако в близките години започне да кашля или нещо по лошо дори:
-Е,Аманда от тук ли си?
Доста любопитно му стана и искаше да научи малко повече за нея,а и имаше време за губене,защото да не го загуби по този начин.

Разбирам,беше от тези,които не спазват правилата и точните вярвания на религията си,като мен.
-Лондончанка съм.-отговорих с широка и горда усмивка.- Англия е моят дом,но...обстоятелствата ме накараха да дойда тук и да остана.За не определено време.
Когато всичко започна постоянно се питах колко време ще отнеме това,защо трябва да чакам с вързани ръце,няма ли по-бързо решение на проблема? Всички тези въпроси избледняха. Сега само се надявам някой ден всичко да свърши и да продължа на пред.
-Ами ти,Авадон? От къде си?
Авадон...това е най-интересното име което някога съм чувала. Иска ми се да го повторя още няколко пъти за да се запечата в главата ми.Колкото и нестандартно да е името му..отива му.
- Така като те гледам си доста изтупан. Семейството ти сигурно се гордее с теб.-мила и нежна усмивка,скриваща лека тъга и горчивина.
Ако баща ми беше жив със сигурност щеше да се отрече от мен. Нещата,които правя..това с което се занимавам,със сигурност ще е чиста загуба на време и пари.Нищо хубаво няма да каже и по адрес на майка ми която толкова усърдно ме подкрепяше.

-От Ню Йорк съм но съм учил в Св.Вартоломей и Роял хоспитъл колидж в Лондон. Четири години живях там и беше доста забавно.
Темата за родителите ми бе много болезнена но винаги запазвах поведение и не показвах,че са убити,а просто казвах следното:
-Сигурен съм,че се гордеят с мен но са починали когато съм бил още бебе. Баба ми ме отгледа и докато не почина и тя,бе горда с мен.
Истината бе,че той самия се чувстваше,като една голяма отрепка но това не бе достойно за коментар и никой не трябваше да знае:
-Сега участвам в управлението на фирма за лекарства,най-простичко казано. Но е за всякакви медицински материали,консомативи и лекарства.

Почувствах се виновна за това,че го накарах да си спомни.
-Съжалявам,не исках да...сигурно е ужасно,че не познаваш родителите си.Съжалявам,че повдигнах темата.
Нещата поеха в неочаквана посока.Фирма за лекарства,може би от там ми е познато името му,е..поне фамилията.Мисля,че неговата компания откри лекарството срещу незнайната болест.
-Баща ми почина преди близо шест години и от тогава с майка ми се занимаваме с благотворителност. Даряваме пари на приюти,посещаваме страни изстрадали от природни бедствия и правим всичко по силите си да им помогнем. ри едно от пътуванията ни майка ми се разболя от някаква странна болест. Доктори успяха да намерят лек,но тя изпадна в кома по време на първото лечение и..още не се е събудила...
Изведнъж една мисъл се промъкна в главата ме. Една ужасна и зловеща мисъл за това как бих дала и аз да бях като него,относно родителите имам предвид,но само с бащата. Ако не беше...минало! Продължавай на пред! Чух гласът на майка ми в главата ми и изгоних последната си мисъл на далеч.

-А не не е чак такъв проблем,не ги познавам и може да се каже,че не съм усетил липса,като малък имаше значение,само че като пораснах въобще не бе проблем.
Не обичаше съжалението не го бе казал за да го съжаляват,той знаеше истината и съжалението не бе допостимо. Майка бе убила детето си и то без дори да се замисли,дори не знаеше същинската умисъл на нещата. Защо майка убиваше синът си ,за да гледа внука си.
-Ако има нещо мога да помогна. Имам доста добри лекари,имаме и доста клинични тестове,можем да я включим в някой,ще ти дам визитна картичка. Прати ми картона и по факса и ще видим какво,ще можем да направим.
Често помагаше на болни хора,е само за да може да си пробва лекарството но в повечето случай даваше удължаване или излекуване. Е случваше се и да умират,ама не бе много често и то в по тежките случай:
-И аз до някаква степен съм лекар но не практикувам. Не искам да знам,че на раменете ми тежат човешки животи. А,лекарствата или помагат или не,в повечето случай облекчават.
Е,добре де криеше мръсния си бизнес зад вратите на фирмата,ама кой можеше да го вини,трябваше да се печелят пари.
-Е надявам се ти харесва тук?

Кимнах веднъж и замълчах. Явно в опит да поправя грешката си направих още по-голяма. Не знаех в коя посока да тръгна с този мъж,оказа се малко по-трудно разговарянето с него отколкото предполагах.Най-вероятно е защото още не се познаваме добре.
-Всъщност мисля,че точно твоята фирма намери лекарството което унищожи болестта на майка ми.Да..сега си спомням защо фамилията ти ми е позната.Имаше я в документите. Виждаш ли...финансирах компания за лекарства,която близка приятелка ми спомена и не след дълго получихме резултати. Болестта си отиде,но майка ми все още е в кома... Ако можеш да...-преглътнах тежко.-Бих дала всичко само и само майка ми да е добре.
Уморих се да,чакам.До сега не го забелязах,но съм уморена и искам всичко да отмине.Извадих телефонът си и му го подадох.
-По-бързо ще стане ако направо ми дадеш номерът си, докторе.-лека игрива усмивка заигра в краичетата на устните ми.-Разбирам те,определено не бих издържала психически ако някой издъхне в ръцете ми.
Бавно доядох шоколадовата кифла и отпих от чаят си. Най-накрая разговорът тръгна в по-приятна насока.Благодаря ти.
-Имаш предвид градът? Да,харесва ми..предполагам. Всъщност днес за пръв път реших да изляза и да го разгледам. Доста интересен и с много чаровни и красиви хора.-скришом го погледнах и се усмихнах сякаш пазя някаква тайна.

-Ще ти дам номерата на лекарите не се притеснявай. Надявам се,че ще успеят да ти помогнат.
Извади от вътрешната страна на сакото си органайзера и си и отвори на няколко страници,като записа няколко номера и имената им:
-Кажи им,че господин познаваш господин Поладски,те ще знаят да ти помогнат,както могат. Единия е невролог,другия хирург,а другия се занимава със страни случай,нещо от подобията на доктор Хаус,само асоциален.
Засмях се и подаде лисчето,а след това и визитката:
-Ако не ти съдействат или нещо друго изникне ми се обади. Често помагам на болни хора,така че не ми е проблем,а и създавам работа на колегите си,а и понякога включваме доста хора без шанс в експериментални лекарства. Е рисковано е но повечето пъти помагам.
Отпи от кафето си и го остави на масата.
-Е и британките са доста чаровни.
Намигна и,като си извади цигара,погледна към часовника,за да види какс е движи времето:
-Имаш ли планове за вечерта?

Гледах листчето с имената и телефоните, и визитката които ми подаде. Усещах как сълзи се мъчеха да се съберат и гърлото ми отказваше да поема въздух.Преглътнах тежко и погледнах този зашеметяващ мъж.
-Нямаш си и на представа колко силно искам да те прегърна и да те целуна в момента!
Тези чувства,това усещане за благодарност и почит.Бяха нови за мен,поне това,че ги изпитвах към някой различен от майка ми.Този мъж бе дар,а аз..аз не заслужавах добротата му.
- Всъщност нямам никакви планове. Най-вероятно щях да почета малко на майка си,щях да се прибера в апартамента си. Някаква бърза храна и роман в леглото.
Прехапах долната си устна и се усмихнах,защото се усетих какво иска да каже с този въпрос. Или поне се надявам да е това което си мисля.
-На среща ли ме каните,господин Поладски?-смел въпрос и със сигурност ще получа нож в сърцето,но не ми пука.Харесва ми да рискувам...от време на време.-Или току що се превърнах в глупачка?
Не издържах и се засрамих сама себе си.По добре аз да си нанеса първият удар,така едва ли ще усетя неговия.Сега,червена като раче чакам и нервно отпивам от плодовият си чай.

-Ами подготвях се да Ви поканя,ама вие малко поизбързахте.
Стори му се доста сладка и симпатична,засрамила се так и показваше нетърпение от нейна страна но не обичаше момичета,който шикалкавеха или криеха чувствата си само за себе си. Той твърдеше,че жените са като библеотека,не можеш да прочетеш всичките дори това да ти отнеме целия живот. Така не можеше и да разгадаеш женския характер винаги не казваш правилните неща:
-И все пак,ако не те е страх да оставиш майка си в ръцете на моите лекари,те каня на една изискана вечеря,както си е по етикет.
Искаше му се да я поглези заслужаваше го поне малко:
-Красиво момиче,в красива рокля в ресторант с един не до там краси мъж в костюм. Не знам дали те накарах да дойдеш но все пак опитах.

Предложението му звучеше толкова примамващо. Със сигурност няма да е лоша идея да съм малко по социална,а и той е толкова красив и секси.
- Приемам с радост поканата. Само за сведения,без значение от вида среща..дори да беше най-обикновена пицария или на кино пак щях да приема и то с радост.
Усмихнах се широко и допих чаят си. Понеже нямам визитна картичка като него извадих тефтерът си и написах номерът си. Откъснах листчето и му го подадох.
-Обади ми се за да се уговорим. Но предполагам,че седем без петнадесет е добре,а и съм сигурна,че знаеш къде се намира "Ескала".
Това бе най-удобният за мен час,защото имам работа по един проект,който стартирам,а докато се изкъпя и се оправя и ще стане шест и половина,а аз не обичам да закъснявам.