Кафетерия "Меланж"

by **Therese Hilberg** 5/1/2013, 16:48

Терез седеше съвсем сама на масата за четирима в малкото кафене на една от оживените улици в центъра на Сиатъл и премисляше живота си отново и отново, докато нервно въртеше телефона си в дясната ръка и потракваше с нокти с лявата. Същите тези нотки бяха в изчистен сребрист оттенък с перлен блясък, докато по краищата имаше почти избледнели черни черти. Жената нямаше сили да бяга повече. Преди седмица бе разбрала, че дъщеря й също бе в града. В началото й се бе сторила, че бе прочела името й под една от статиите във вестника, а по-късно в супермаркета я забеляза, но нямаше смелостта да я срещне лице в лице и просто се обърна с гръб към нея, заглеждайки се в месото, което бе отказала преди две години. Не успя да откаже алкохола, но него даде с ръка на сърцето и без протест. Интересна личност се заформяше да бъде. Сега имаше телефона на Лорелай, но пак не й достигаха силите да позвъни и да чуе гласа й, затова написа бързо съобщение и едва ли не го захвърли на масата в очакването да получи отговор, но кого ли лъжеше. От малка Лорелай бе оправна и при такава ситуция нямаше да си губи времето с отговори, а направо щеше да се запъти към кафенето с намерението да натрие сол на главата на онзи дръзнал, да се подиграва със смъртта на майка й, както бе всичко пред медии и свят.
- Още нещо? – попита я младото момиче на вероятна възраст около тази на чаровната червенокоса Лорелай, ако паметта не я лъжеше. Русокосата жена поклати в отрицание глава, но почти веднага протегна ръката си и хвана китката на момичето, което повторно се обърна към нея.
- Едно двойно уиски с лед. – поръча с напълно трезво съзнание. Не беше близвала алкохол от близо три дни след онзи почти случил се инцидент в супермаркета, когато бе на косъм от разкриването на цялата огромна лъжа, която бе завила около себе си като змия, която заплашваше да я захапе и отрови в случай, че посмееше да каже или направи нещо, но го дължеше на дъщеря си поне, нали? След толкова години в неизвестност и лъжлива смърт й дължеше да й обясни всичко.
Когато ниската кристална чаша бе оставена пред нея за момент, Терез се запита дали наистина желаеше да тръгне отново по този път, но би ли могла да се заблуди някога, че след три дни на трезвеност тази страница бе затворена? Нужно бе просто да се оттърси от шока и отново щеше да тръгне по баровете. Освен това се съмняваше да има смелостта да съобщи всичко на Лорелай без малко морална подкрепа, каквато й даваше единствено алкохола. Пиеше парливо съдържание на малки глътки и често разбъркваше ледчетата с пръст, докато не забеляза крехък силует. Червенокоса жена с млечна кожа, която уверено пресичаше улицата, насочена към кафенето. Тогава Терез изпи последните глътки на екс и остави чашата си на подноса на минащ покрай нея сервитьор като в същото време прибра и телефона си в чантата.
- Здравей! – бе първото, което каза, когато младата жена наближи масата.

by **Lorelei Artuso** 5/1/2013, 19:11

Непознат номер написа:1 ново съобщение

Здравей, Лорелай! Мама е... Среща в кафене "Меланж"? Ще ти обясня там.

- Какво, по дяволите? - изквича като малко пале, настъпано по опашката, Лорелай, когато видя телефона си. Съобщението бе пратено преди не повече от десет минути, точно когато Лорелай се връщаше от магазина, за да си купи мандарини и малко скариди, с които щеше да се поглези. - Е, предполагам, че няма да ми трябвате засега. - тя грижливо разтресе пакетчето с тигрови скариди, сякаш бяха нейни деца.
Но истината беше, макар и да не искаше да си признае, че беше по-уплашена от всякога. Бе сякаш срещаше дух. Или щеше да срещне. Толкова често повтаряше добре отрепетираната лъжа, че майка ѝ е загинала на експедиция до Анкгор Ват, че понякога забравяше факта, че майка ѝ просто бе хванала пътя и не се бе обърнала назад за втори път. Сърцето ѝ биеше толкова бързо, че тя усещаше как ръцете ѝ треперят в същия ритъм на тревога и паника. Ушите ѝ забучаха, напомняйки ѝ на онзи път, когато с баща ѝ си извадиха визи за Америка за пръв път, наеха си кола и пропътуваха цялото разстояние от Хюстън, където бяха на гости на семейни приятели, чак до Ниагарските водопади. Бученето и невъзможността да чуеш дори собствените си мисли ѝ напомняще на точно това изживяване. Но докато там единствената опасност бе съставена от дървено буре и нездрав ум, тук младата фалшификаторка се намери в съвсем друга ситуация. Чувстваше се предадена, развълнувана, но пък опасността се криеше във факта, че може би някой глупак със самоубийствени мисли бе решил да си играе с психиката на момичето. И успяваше, мамка му!
Облече се доста представително. Не можеше да си представи да се довлече до проклетата сладкарница по анцуг и тениска. Искаше майка ѝ, ако изобщо беше тя, да види, че Лорелай Артузо няма нужда от някой като нея, за да се изгради като личност. Мразеше я, въпреки че едва я помнеше.
- Ъм, чакат ме. Лорелай Арту... - каза тя на жената отпред, която служеше за ориентир за масите. Нямаше нужда от повече. Жената пртегна ръка наляво от тялото си, а пръстите ѝ сочеха точно към една блондинка, която сякаш още не бе навлязва в непознатите води на менопаузата.
Беше тя.
Лорелай залепи на лицето си една студена гримаса, но точно докато жената се обръщаше, Лорелай захапа притеснено долната си устна. Очите им се срещнаха - два еднакви чифта, между които прелетяха хиляди, ако не и милиони, извинения, обещания и въпроси, които обаче Ло реши да избегне и да не им обърне внимание. Мека усмивка. Леки бръчици, почти невидими около устните ѝ. Бегъл поздрав.
- Защо сега?

by **Therese Hilberg** 5/1/2013, 20:14

За момент всички надежди просто се разпаднаха пред погледа на Терез. Паднаха катопървите снежинки, като парчета от натрошено стъкло и в очите й загоряха първите сълзи, които успя да преглътне и пресуши. Вината не бе в Лорелай или сегашната ситуация. Вината бе в нея и го знаеше. Не можеше да очаква друга реакция освен тази от момиче, което бе принудено да посреща всичко с бащината си подкрепа, когато имаше моменти, когато майчината страна бе толкова безвъзвратно необходимо. Съдеше всичко това от своя опит, въпреки че Терез бе имала всичко онова, което бе отнела на Лорелай, а бе обещала, че ще запази цялата семейна хармония. Но колко годишна бе тя, когато се появи този важен фактор, носещ името семейство? Двайсет и една? Двайсет и две? Можеше ли да предполага за всички грижи, които носеше този влак?
- Имах нужда от време. – отговори съвсем просто без да задълбочава в отговора си. Беше обещала на себе си и частично на нея да я обясни всичко, но имаше ли силите? Едно двойно уиски внезапно бе недостатъчно, за да я дари с нужната смелост и честност. Всъщност дори не виждаше смисъл в дълги обяснения, когато след толкова години един вид се появяваше в живота на една непозната. Болезнено бе, но червенокоската бе точно непозната в нейните очи. Близки черти и стойка, еднакъв нюанс на очите, приближаващ се тон на кожата, а различни характери и истории. Нито Лорелай бе детето, което бе изоставила преди години, нито Терез бе фоторепортерката, която тя помнеше.
- Сбъднала си детската си мечта. – въздъхна сред неловкото мълчание, защото знаеше, че отговорът бе недостатъчен, но не можеше или не желаеше да подбере нужните думи, за да изрече останалото. Устните й се извиха в бегла усмивка, но тя бе твърде фалшива и далеч от радостна. В един момент прокара ръката си през косата си като по този начин я разроши, но вече не й пукаше за външността. Нервите й бяха като тънки струни, готови да се скъсат всеки момент. Мълчанието разяждаше душата й. Отвътре тялото й крещеше за още алкохол, който да притъпи всяка емоция и да остави на лице безразличието и дързостта, които бяха нужни, за да се изрече нещо толкова тежко за перфекционистичната й половинка.
- Имам си проблеми, Лорелай. Доволна ли си? – повиши тон изведнъж и отново срещна погледа на чернокоската, но сега в нейния проблясваха искри. – Имах ги преди и продължавам да ги имам.

by **Lorelei Artuso** 5/1/2013, 21:13

- Имах нужда от време. - въздъхна жената, сякаш се надяваше с въздишката си да вдъхне капка от отчаянието си и съжалението си в гърдите на Лорелай. Но тя просто не приемаше това за отговор. Или поне за приемлив такъв. Когато един човек имаше нужда от време, той не изтриваше цялото си съществуване от живота на детето си, още повече, когато това същото дете гледа на него като на идол. Не се затриваш в дън земя, когато дъщеря ти има нужда точно от обратното. Майчина милувка, когато кучето ти умре, весела усмивка, когато ѝ разкажеш за първото си хлътване. Не любовта към изкуството накара Лорелай да фалшифицира всичко, което бе създадено от боя или да изфабрикува истини, които да я вкарват на различни места. На нея ѝ трябваше майчина ръка, която да отличи доброто дело от това, което щеше да те вкара заад чугунените решетки на някоя влажна килия в затвор с максимална сигурност. По времето, когато Лорелай осъзна, че има ръката, таланта и фотографската памет да пресъздава дори най-дребните детайли от най-великите ренесансови шедьоври, Терез отдавна бе хванала пътя и бе оставила дъщеря си на произвола на съдбата с баща, който въпреки цялата любов, с която даряваше, понякога не можеше да влезе в ролята на майка.
Оттам нататък думите на блондинката се бяха превърнали в шум. Шум, който зарадва Лорелай, че майка ѝ има проблеми, които маската на хладнокръвието, която бе надянала, не скриваше. Тези думи, макар и някак далечни, чешеха егото на червенокоската, докато тя за миг прозря едно по-светло бъдеще, където тя е много по-различна (в добрия смисъл на думата) от мис "Най-добрата майка".
- Не съм доволна, не. - За миг на лицето на Терез се зароди тънка усмивка, но при срещата на стоманените очи на Лорелай, тя се стопи, точно както глинена статуетка на слънце. - Не съм доволна, защото не ми пука.
Терез се сви на стола си, сякаш някакъв невидим човек я ръчка в ребрата и играе с нервните ѝ окончания на "жичка-жичка-ток". Очите ѝ, в момента в който се срещнаха отново със изумрудения поглед на Ло, я молеха да седне, да не седи изправена, най-малкото защото хората започваха да ги гледат. Но Лорелай разчете и още нещо. Ако беше права, за червенокоската бе много лесно да си тръгне, да се изтрие от живота на блондинката, както тя се бе изтрила от нейния преди седемнадесет години. Лорелай седна на стола срещу този на Терез и се облегна напред, подпря лакти на масата и си поръча едно дълго кафе.
- Какво искаш, Терез? - Терез отново потръпна, този път много по-видимо от предните пъти. - Да не си помисли, че ще ти се хвърля на врата и ще ти викам "мамо"? - Такива думи отдавна се бяха зачеркнали от речта на Лорелай Артузо. Нямаше смисъл да говори на една далечна сянка, да я вика, да я моли, след като знаеше, че нито едно от тези названия нямаше да достигнат до ушите, за които бяха предназначени. Нямаше повод и тези думи бяха някак вече чужди за алените устни на червенокоската. Чувстваше ги като думи, странни и безсмислени, които принаджелат на нечии друг стар и отдавна мъртъв език. Бяха несвойствени. - Пари ли искаш, Терез? Нямам чак толкова много, така че не се надявай на нищо. - Лъжа. - Искала си време, а? Хаха. Смешна си. Закъсняла си. Със седемнайсет години. Или ти трябват още малко? - С всяка дума, Лорелай нараняваше още повече психиката на Терез. - Защо се върна, а? Как ме намери, как намери телефона ми?

by **Therese Hilberg** 6/1/2013, 10:48

Всяка дума се забиваше като ледено острие в тялото и душата на Терез. Хиляди мисли се блъскаха в съзнанието й. Усещаше трептенето на всеки нерв, достигнал максимална мощност и готов да се скъса под непосилното напрежение. Същата сервитьорка, която бе обслужила нея преди минути сега отново наближаваше масата, носейки кафето на Лорелай и с умолителен поглед жената я повика по-близо до себе си, колкото да успее да прошепне близо до ухото й желанието за водка с кола. Не беше на добре, че започваше всичко от толкова рано следобяд, но сериозно ли вярваше, че може да протече по друг начин подобна среща, а и при нестабилното й психическо състояние при три дена трезвеност всичко бе още по-зле. Видя себе си като зависима, каквато вероятно бе, но просто не желаеше да го признае, но прогони тези мисли. Все пак имаше кола, която щеше да заблуди дори орловия поглед на дъщеря й, ако ли пък не, то поне изповедта можеше да бъде по-лесна.
- Нямам нужда от парите ти. Но я се виж... – Терез също можеше да използва грубост в думите си. Искаше да проведат един нормален разговор, в който да си изяснят всичко, но Лорелай я бе предизвикала. Тя правеше всичко далеч по-сложно и объркано. Караше въздуха помежду им да се наелектрезира с негативизъм, да стане задушен и лепкав. От дете знаеше как от време на време да изкара всички дяволи, които можеха да се поберат в тялото на Хилберг, на повърхността и докато тогава го правеше за забавление или по невнимание, то сега бе нарочно и за удоволствие. Можеше да прочете в погледа й насладата от всяка дума, която бе сигурна, че ще засегне егото или чувствата й. – Превърнала си се в ледена кралица без компромиси и скрупули, но аз все още съм ти майка и имам поне малко контрол над живота ти. Знаеш, че ще бъде така, докато не ме видиш мъртва в най-реалната действителност, която можеш да си представиш.
Крайчетата на устните й трепваха в опит за усмивка, но Терез дори не бе сигурна каква бе точната лицева експресия за такъв сорт думи. Едновременно съжаляваше, че ги изрича точно пред нея, но в същото време и желаеше да й ги каже право в очите. Нямаше нещо, което да бе пожелала по определен начин и да не се бе случило. Терез бе готова да прибегне до най-крайните и долни методи, но да получи своето, което малко или много оправдаваше възпитанието на Лорелай, но едва ли идваше от точно този параграф, защото когато откри тази своя черта, Хилберг вече не бе водещата фигура във възпитанието й.
- Как е баща ти? – промени темата, знаейки, че предишната не бе завършена, но новото мълчание й бе позволило да поведе разговора в посока, която е по вкуса й. И я попита с такова безгрижие и нехайство, докато отпиваше малки глътки от новия измислен коктейл, дори умишлено пропусна зададените й въпроси.

by **Leonard Ellis Rutherford** 6/1/2013, 20:39

Телефонът в ръцете му издаде поредния мъчителен звук.Дребната машина се бе специализирала в това си умение през последните няколко минути, за това си даде сметка Леонард, докато погледът му пълзеше по подредените букви, изграждащи двете изречения.Можеше да си представи как момичето трескаво търси правилните бутони, после отваря списъка с абонати и маркира неговото име.Някаква неосъзната гордост се завихри в гръдния му кош при тая мисъл, предизвиквайки бледа, почти невидима усмивка върху измъченото му лице.Последните няколко месеца в клиниката не се отразяваха особено добре на социалния му живот и сега небивали притеснения драскаха по вътрешната страна на мозъчната му кутия с шкурка.Редовните му събеседници бяха основно медицински лица и инжекции морфин, като второто подразделение обикновено му докарваше халюцинации, достойни за екранизация.Летящи слонове, жирафи снайперисти, щраус с банджо и трупата му тропически плодове.А сега, Лорелай му предоставяше шанс за истинска изява.До колко дар словото му обаче бе в настроение, е това бе на път да го разбере.
Няколкото месеца прекарани в заточение го бяха превърнали в жалко подобие на порядъчен човек, от онези, които ставаха герои на новинарски репортажи, касаещи кризата с отоплението. Странните му предпочитания към шарените дрехи и скъпите бутилки уиски се бяха изнизали, отсъпвайки място на нещо, много по-сериозно от добре познатата неоравновесена персона на господин Ръдърфорд.Каре и щампи, зместени достойно, или не баш, от безлично сиви тонове.Единственото по-екстравагантно в гардероба му бе черна рекламна тениска на вносна немска бира.Но тя остана пренебрегната.Новото му ампоа на гадже на Лорелай изискваше от него минимално количество мисъл.Първо трябваше да се издокара подобаващо.Трябваше да изглежда като момче, заслужаващо най-добрата му приятелка.И колкото и просто да изглеждаше изказването изписано черно на бяло, в действителност изпълнението му тежеше колкото оловна топка.Суетен по природа, Леонард прекара двойно повече време пред огледалото от обичайно.Не сложи гел, прецени, че стилно разрошената му прическа ще свърши работа.После хвана тъмно синя тениска и я свали от закачалката в гардеробаБеше хубава, макар и не толкова скъпа колкото дрехите му в имението, но правилата в болницата бяха ясни.Три рафта за всичките му дрехи, плюс две закачалки като бонус, задето бе лоялен клиент през последните четири месеца.И толкова.Зад стените на клиниката никой не се интересуваше дали си наследник на финансова империя или не.Единственото важно бе режимът на таблетките.Две сини сутрин, тре зелени вечер.И толкова.Синята тениска вече бе на мястото си, когато дойде редът на дънките.Тъмни, изчистени, нищо пресилено.Завършек на облеклото му дойдоха чифт маратонки Найк.
Лице в лице с бледото си отражение, Леонард си даде сметка колко се бе променил.Не само физически, но и психически.Докато опитваше да сглоби речта си, Ръдърфорд взе шишето Армани, единственото нещо в стаята, което по някакъв начин даваше връзка с родовата му принадлежност.Колкото повече парфюм слагаше, толкова по-слабо долавяше аромата на лекарства.Когато се увери, че вече не усеща натрапчивия, типичен за медицински заведения дъх, напусна стаята си.
Пое по тесните заобиколни улички на Сиатъл.Нямаше желание да се смесва с тълпата, предпочиташе да повърви сам, да опита да сглоби подходяща реч.Превръщаше се много скоростно в социопат и най-лошото от всичко бе, че се чувстваше добре така.В очите му вече не грееха светкавици, рядко се срещаше и журналист, заинтересован от извличането на някаква лична информация от Леон.А той от своя страна най-накрая проумяваше желанието на толкова политически магнати за спокоен живот нейде из полята на Шотландия, далеч от луксове като кабелна телевизия и интернет.Умислен, продължаваше да крачи докато очертанията на кафенето не изникнаха пред очите му.Ясно си спомняше, че актьорската му кариера бе завършила с крах още в онези ранни години от живота му, когато посещаваше частна детска градина и играеше ..вековен бук в пиесите, организирани от време на време.И макар да го убеждаваха, че ролята му е изключително важна..той знаеше истината.
-Добър ден..търся ..-запъна се несигурно.Най-накрая щеше да я нарече своя приятелка.И макар да бе само фарс, той се чувстваше щастлив.-приятелката си.Лорелай Артузо.Би трябвало да е някъде наоколо заедно с майка си.
Не му беше нужна цяла вечност, за да я забележи.Кимна кратко в посока на жената ориентир и запристъпва уверено напред.
-Ло, радвам се, че най-накрая ще имам честа да се запозная с майка ти.-смутолеви той и стовари устните си върху бузата на момичето.
Започва се, помисли си преди да подаде ръката си на майка и.

by Sponsored content

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
		1	2	3	4	5
6	7	8	9	10	11	12
13	14	15	16	17	18	19
20	21	22	23	24	25	26
27	28	29	30	31

Кафетерия "Меланж"

Кафетерия "Меланж"

Re: Кафетерия "Меланж"

Re: Кафетерия "Меланж"

Re: Кафетерия "Меланж"

Re: Кафетерия "Меланж"

Re: Кафетерия "Меланж"

Re: Кафетерия "Меланж"

Re: Кафетерия "Меланж"