Лудницата

Нормалния ден в лудницата никога не минаваше нормално. А дори не знаеше каква е причината да го държат тук. Вече не знаеше... или по- скоро не помнеше. Всички успокоителни, силни колкото биха били успокоителните за коне, прекъсваха мисловната дейност не само в неговата глава, а и в главите на другите. Единствените действия, които извършваха можеха да бъдат хаотични, едни и същи, обикновено изобразявани в клатене напред- назад или настрани, а понякога просто взиране в празното пространство. Винаги обаче се възхищаваше на госпожа Ерминтруда, която биеше с все сила главата си в стената, докато не припаднеше и не я отведяха в болничното крило, където вместо да се погрижат правилно за нея, я оставяха просто да се наспи и й даваха още лекарства.
Кенет вървеше като по инерция след сестрата, която го наблюдаваше по цял ден. Беше леко брадясал и с манталитета на малко дете или поне така се представяше пред света. Често играеше на някакви глупави игри със същата сестра, редяха думи или рисуваха, но той го правеше просто, за да я забавлява... рисуваше каквото се изобрази в ума му и това беше най- често горящата сграда на хотела му. Хотела, който сам загуби. Понякога рисуваше и жена, която го навестяваше, но дори не я разпознаваше. Заедно се поклащаха напред- назад, понякога и настрани с усмивки. Говореше му нещо, а Ред не я разбираше. Както и днес. Предполагаше, че го водят към нея, щом му позволяват да излезе навън в студеното време, загърнат в дебел кожух на една от пейките. Слънцето припичаше приятно, ала вятъра убиваше цялата му топлота и караше Кенет да потреперва, докато седи на пейката и наблюдава малкото кокиченце в лехата пред себе си.

Нат, днес бе отменила всичките си срещи. Бе деня за свиждане при Кенет.
Въпреки, че й беше адски тежко да го гледа в това състояние. Тя ходеше при него, нямаше как да остави приятеля си. Въздъхна докато излизаше от апартамента си и се насочи надолу по улицата към лудницата.
Трябваше да го измъкне от там, не можеше да го гледа така. Той не беше луд, просто се бе побъркал за няколко дена правеше странни неща, а хора който не го харесваха го бяха набутали тук.
Не..трябваше да направи нещо, защото тези лекарства, с които го тъпчеха го побъркваха още повече, а ако продължаваха така със сигурност скоро нямаше да го пуснат от тук.
Докато вървеше си мислеше, колко варианта имаше.
Лекаря нямаше да се съгласи с нея, не в никакъв случай. Щеше да продължава да твърди, че той е невменяем и не може да го пусне. А другия вариант, е просто да го хване под ръчичка докато сестрата я нямаше и да го разкара от там, без никой да й е разрешил.
Но някак си знаеше, че ако го направи и ако му се спрат лекарствата може би щеше да дойде на себе си.
Наталья въздъхна преди да влезнае през входа и да продължи към пейките където принципно ги оставяха.
Вървейки се озърташе колко време е пътя от входа до пейката и дали наистина не можеше да го махне от там по този начин
Когато го видя се усмихна, от както бе тук беше точно като малко дете което не разбираше нищо. А бе толкова умен и толкова добре с мислите си...
Приближи се и седна до него хващайки ръката му.
- Как се чувстваш Кенет? - попита го тя, знаеше, че той много рядко й отговаряше, а ако го правеше беше само на въпроси с Да или Не...

Този път, Кенет я позна от далеч и дори в очите му се прочете някаква вътрешна радост, а крайчетата на устните му трепнаха лекичко като за усмивка, ала не съвсем. Въпреки всичко, той изглеждаше щастлив, макар и отслабнал, сгушен в дебелото си палто и единствено по болнични одежди под него. Специфичната усмивка на Нати му даваше някакъв особен вид живот, караше го да грее, макар и едва забележимо. Но той не грееше само затова. От няколко месеца, откакто самия той беше тикнат в това място, Кенет се заглеждаше предимно в корема й, сякаш вътре се намираше нещо толкова негово, колкото не беше на самата нея. И въпреки всичко... детето, растящо в нея не беше никак негово. Но Ред се радваше, радваше се и сега. Първо поглеждаше към нея, скришно и едва видимо, а после към големия, издут корем на вероятно жена в шестия или седмия месец.
За първи път, Кенет си позволяваше да я докосва... и то как. Ръцете му като по сигнал, когато дупето й докосна пейката, се обвиха около кръста й, а главата му се облегна на големия корем, който може би вървеше на около метър пред слабичкото й тяло. Ухото и бузата му се залепиха за него през плата на дрехите й, а сетивата му търсеха живот вътре. Лек трепет, вероятно само на него му се струваше лек, но достатъчно осезаем бебешки ритник го накара да грейне като коледна лампичка и да изправи глава и се вгледа в Наталья. Усмивката му се разтегли чак до ушите, докато кимаше, сякаш просто я осведомяваше за прекрасното нещо, което беше усетил.
-Бебе! - гласът му бе прегракнал от месеците, в които мълчеше и звучеше така тихо, че дори не беше сигурен дали говори.
-Колко щастлив татко!- възкликна сестрата, която го придружаваше. - Аз ще ви оставя насаме, ако имате нужда от мен ще съм в сградата.
След това се отдръпна и изчезна в далечината, а Кенет дори не й обърна внимание. Все още се радваше на своето малко чудо в корема на Нат.

Непрестано усещаше малките удърчета от корема си, но не можеше да направи нищо. А като гледаше Кенет, боже колко щастлив й бе се видял за момент.
Нати погледна сестрата, когато каза за таткото, но не изкоментира нищо.
Детето не беше на Кенет, но това имаше ли значение за сестрата?Не. Определено не се интересуваше. А й Наталья бе забравила бащата на детето си, поради доста неприятни факти, който се бяха случили преди няколко месеца.
Преглътна, а след това устните й в ъгълчетата трепнаха в една красива усмивка.
-Да още малко остана. - коментира тя, а бебето я изрита отново, което я накара да се хаване за корема. Добре ако беше момче, наистина щеше да е футболист, но ако беше момиче, защо толкова силно риташе.
В същност преди Кенет да попадне тук, я бе карал да иде с нея, на 3D видеозон, но Нати му бе отказала. Искаше да запази в тайна пола на детето докато не се роди.
-Кенет искам да си тръгнеш от тук. Не искам да оставаш повече на това място. А ти искаш ли го? - попита го тя, надявайки се да я разбира какво му говореше, хвана ръката му и я постави на корема си, като нейната сложи отгоре.
Усети как ритна лекичко, а това я накара отново да се усмихне.
-Искам, да бъдеш там докато бебето се ражда. Да знам, че си на близо и си добре, а не че си затворен тук, надрусан с лекарства и какво ли още не. - заяви му тя, но някак си знаеше, че той нямаше да разбере всико, колкото и да се надяваше да я разбере,

- То бяга. - изломоти тихичко Кенет, а после доста по- разбираемо и високо, щастливо и отчетливо, сякаш гласът му вече не беше толкова изгубен. - Тича вътре, тича!
Мозъка му, обаче осмисляше всичките й думи правилно и реално, както си му беше реда. Може би ако не беше под всички тези успокоителни, сега щеше да се вкопчи в нея и сам да затича към вратата заедно с Наталья, за да не тича отровния въздух тук. Вярваше, че е отровен, дълбоко в себе си крещеше да бъде освободен, но реално не изглеждаше по- различно от някой посетен и радостен от този факт пациент. Да! Той беше просто щастлив пациент, молещ за помощ дълбоко в погледа си. И когато я погледна, това си пролича. А външно беше предишния упоен Кенет. Но Нати имаше инстинкт за тези неща, нали?
-Тича тук в парка? - ръцете му сякаш можеха да обгърнат целия парк на лудницата, макар да беше малко западнал, можеше да се каже, че Кенет го намираше за очарователен. - И къса цветя и плете венче? - сякаш дълбоко в себе си вярваше, че вътре расте момиченце. - Рита топка? Играе мач?

Нати го погледна и се усмихна, а така загледа в очите му можеше да види онзи пламък за помощ, който гореше в тях.
Да и вижте сега, Нати знаеше, че не е правилно, но не можеше да го гледа такъв. Никога не го бе виждала такъв и сега не искаше да е така. Искаше той да е добре, да е всичко наред и да е щастлив.
Да преоткрие себе си и да спря да е толкова луд, колкото изглеждаше в момента въпреки да не бе такъв.
Но тези лекарства те го побъркваха, а дори мириса им се носеше във въздуха.
Нати преглътна вече решена, че няма да останат повече тук, стана от мястото си, малко тромаво и трудно, да вече й тежеше и не бе толкова пъргава колкото преди, но това не пречеше, да се направят, че ще се разхождат нали? Да точно така.
Стана и подаде ръката си към неговата. - Хайде ела да се разходим из парка, а може и извън него. - каза му тя, като преплете пръстите си с неговите.
А целта беше, сестрата която със сигурност ги наблюдаваше от време на време да си помисли, че те наистина ще се разхождат. Двамата тръгнаха с бавна крачка, напред.
-Няма да поглеждаш назад, чуваш ли. - каза му тя, като двамата вървяха само напред точно там от където беше влезнала самата Наталья преди малко.
Дърветата ги скриваха от погледа на сестрата, а следващия завой на пътеката ги скри съвсем от прозореца, през който бе сигурна, че са били наблюдавани.
А не след дълго стигнаха до портата. Сега въпроса беше какво да излъже охраната, за да не задава въпроси, и тогава й хрумна.
Приближавайки се до него, тя премигна няколко пъти с миглите си, и разкри прекрасно сините си очи, който някак си го изпиваха.
-Сестрата му разреши да дойде с мен до болницата и да види детето си. - каза му тя, а той я погледна повдигайки веждата си, но след като Нат му се усмихна чаровно той й кимна.
-Но имаш един час да го върнеш. - Нати се подсмихна, и много добре знаеше, че тя нямяше да го върне.
А най - хубавото, бе че вече никой не знаеше, къде живее г-н Ред, след пожара в хотела. Много малко бяха хората, който го знаеха.
Кенет и Наталья излезнаха от лудницата, а Нати спря първото такси. Като му каза къде трябва да идат, а след това се обърна към Кен.
-Сега ще се прибереш у дома и повече няма да пиеш тези отратителни лекарства.