Noah Elizabeth.

by **Noah Elizabeth.** 30/1/2013, 19:52

Ноа Елизабет Чембърлейн

Социално положение: Богата (макар и не по собствено желание)
Възраст: 21

Здравейте! Не, не става така. Добър ден! Жалка си, Ноа... Добре, просто не знам как се правят тези неща, никога не съм го правила, а при мен най-често нещата просто не се получават от първия път. ОК, въпреки всичко нищо не ми коства да опитам нали. Поне един опит няма да ми струва нищо.
Добре... Родена съм под името Ноа Елизабет Клей в разцвета на пролетта през 1991. Знам, че е странно име, но родителите ми са хора изкуството и намират чара в странните двойни имена. Била съм очаквано дете от целия ми род. А и как иначе - единственото момиче, представяте ли си! Всичко в имението на родителите ми в предградие на Сан Франциско е било подготвено за появата ми - от бледожълтите стени на стаята ми до розовите играчки, висящи над креватчето.
Разбира се, денят, в който съм проплакала е бил изпълнен и с много други сълзи от радост. И оттогава е започнал моя приказен, кукленски живот, който се радвам от цялото си сърце, че не си спомням. Не че не съм благодарна, че съм била дарена с него, не, разбира се! Имала съм всичко, била съм гледана изключително добре, но едва сега осъзнавам, че ако се бях поддала на този тип живот, сега нямаше да ставам за нищо. Пълна развалина! Но да го караме по ред на събитията.
Детството ми е било изпълнено със смях и съм получавала всичко, от което съм имала нужда (а и дори когато съм нямала). С майка писател и баща хореограф на известна трупа не съм се оплаквала от лишения. В училище се стараех да се справям добре и да уча както трябва, защото знаех, че по-нататък ще ми бъде лесно. Трудното в училище не бяха уроците обаче, а така наречения психически тормоз, който някои хора упражняваха върху други. Факта, че бях от богато семейство, справях се добре с всичко, а и имах ухажори (няма да крия), караше някои хора да завиждат и то никак не благородно. Всичко това в един момент, насъбирано и насъбирано, ме накара да намразя приказния си живот, затова, че не ме учеше да отстоявам всичко сама, а напротив - да ми го дава наготово.
Май преминаваме в твърде лични аспекти, а? Но, карай, започнала съм - ще продължа. И така, изпаднах в едно състояние, което може спокойно да бъде определено като лека форма на тежка депресия. Затворих се в себе си, не говорех с родителите си, не спях и не се хранех. Бях се превърнала в живо плашило, противно на това, че външността ми просто не го позволяваше - руса коса и сини очи, изпълнени с тъга, отчаяние и всякаква липса на мотивация.
Докато един ден, беше в началото на есента, а аз бях едва на 16, не се събудих и извадих практична раница за туризъм от гардероба, а в нея натъпках дрехи и всичките си спестявания, заедно с малко храна. И всичко това съвсем машинално.

Имах нужда от свобода. Душата ми имаше нужда да бъде свободна.

Не знаех накъде отивам, нито къде да отседна. Скитах се из улиците на Сан Франциско, докато от големите екрани по небостъграчите чувах разтревожените извънредни анонси по новините за избягало русокосо момиче на 16. Улиците на големия град не са най-безопасното нещо на света, повярвайте ми. Особено, когато си на прага на оцеляването. През зимата. Сблъсках се с нуждата да прося и да крада. Чувствах се низка и омърсена от факта, че допреди няколко дни съм имала всичко, а сега... практически нищо. Но въпреки това бях свободна! А аз бях човек, който оценява свободата и правото на избор.
Всичко това продължи, докато един ден не се събудих в красива, непозната за мен, светла стая, в която лъчите на слънцето пробиваха през процепите на завесите. Изправих се светкавично и точно, когато силна болка в главата ме накара да се върна обратно в хоризонтално положение, жена на около 60 пристъпи тихо в стаята.
Макар и уплашена до краен предел изслушах историята на жената, която ми обясни, че ме е е намерила почти измръзнала до една канавка в града. И тъй като, наскоро останала без деца, а отдавна вдовица, тя решила да ме прибере при себе си, вярвайки, че аз не съм заплаха за никой, освен за себе си. И така, запознайте се с моя ангел спасител - Дебора Чембърлейн. Никога няма да ми омръзне да я наричам така.
Заживях с жената, която ме научи на истинските неща в живота и как да ги оценявам. Научи ме на работа, на честен труд и домакински задължения. Най-благодарна съм й, освен, че спаси живота ми, ами и че влезе в положението ми и не ме издаде на родителите ми. И до днес не съм ги чувала, a не ми и трябва.
Зная, че те не са направили нищо, но при тях се чувствах като в клетка. Златна клетка.
Дебора ме създаде като човек, помагаше ми и ме учеше. Тя беше заможна и даваше всеки цент от себе си за мен. Всеки ден се събуждам с мисълта, че аз съм свободна, живея за себе си и за нея. Тя е най-добрата ми приятелка и аз съм благодарна на онази висша сила, която я изпрати в най-тежките ми моменти.

Знам, че това не е най-интересната история на света, но пък е моята. И е истинска. Сега живея ден за ден, забавлявам се и оценявам малките неща в живота, които го правят красив. Уча в университет, специалност журналистика, паралелно с това работя във фирмата на Дебора. Обичам дългите разходки по залез и шоколадовия сладолед. Но най-вече от всичко, както казах - свободата. Тя е в основата на всичко.
Отегчих ви, нали? Няма повече, обещавам.