Кафенето

Понякога мразех да живея в съвременния свят , където всичко се управляваше от технологиите.Добре де ,почти всичко. Сутрин мразех телефона си.Когато най-сладко съм потънал в страната на сънищата той решава да наруши поредния ми мокър сън.
"Ало, жив ли си след снощи?"
"Не, не съм.Вдигам ти от отвъдното."
Бам и тръшвам телефона.Захвърлям го някъде.После се сещам , колко много го обичам вечер , когато трябваше да позвъня на някоя дама.Тръгвам да го търся,но не го намирам.
О,Боже, защо съм гол?
Леглото ми беше обзето от една непозната жена , която лежеше и сякаш голото й тяло ми говореше да я оправя.
Не,Питър, не и тази сутрин.Намерих боксерките си , но нямаше следа нито от някакъв вид алкохол нито от ароматно и топло кафе.
Облякох набързо нещо и излязох.Предполагах ,че непозната щеше да намери пътя към дома си и няма да ме притеснява повече.
Кафенето срещу нас беше отворено.Великолепно.Седнах на масата до прозореца и си поръчах.Мамка му, бях спал с нея.Дано да не ми сипе нещо в питието.През цялото време я наблюдавах в ръцете.Когато ми го сервира се почувствах облекчен , че и днес ще преживея този ден.
Наоколо нямаше никой или по-точно никой интересен за мен.Всеки бързо влизаше и още по-бързо излизаше.
Обърнах се , а зад мен седеше Тя.По дяволите, какво правеше тя тук?
-Здравей, как си?
Не, не, не я познавах.Но това очарователно същество не бях го виждал наоколо.Трябваше да направя нещо и да я заговоря.Тя вдигна тъмно кафявите си очи към мен и ме погледна странно.
-Не се познаваме , нали?

След вечерта, прекарана в малкият забутан бар някъде из тъмните улички на Сиатъл, Холанд имаше достатъчно пари за кафе и още малко за идната седмица, както и нуждата от едно силно кафе бе на лице. Едва четири часа сън не бяха достатъчно за пълноценна почивка на крехкото й тяло, но обсесия с кофеин компенсираше и след едно кафе в малката квартира над фотографското студио и още едно сега бе свежа като след десетчасов сън. В същото време, когато разглеждаше последните снимки, направени на Лорейн, и ги подреждаше по дати, събития или ефекти, чу нечий глас. В началото просто го пренебрегна, защото едва ли имаше някой, който да говори с нея в толкова ранен сутрешен час, пък и познатите й по това време не обикаляха из центъра на Сиатъл или някъде из улиците, където можеше да се срещнат хора от по-висшите класи. Пък и що за приятели можеше да има тя? Познаваха я единствено Лорейн, фотографката, чиято асистенкта бе през уикендите, Джеф, охранителят на малкия бар, в който петък вечер успяваше да си осигури по някое и друго коцертно шоу, както и собственика на същото заведение, чието име не успя да изплува в съзнанието й, и да не пропускаме част от обслужващия персонал и някой редовни клиенти, но се съмняваше някой от тях да бе тук по това време след снощи.
- Не мисля. – поклати глава и сви леко устни в опит да изобрази несигурност или отрицание по лицето си. И определено не го познаваше. Това бе ново лице за нейните очи, дори да имаше някакъв смътен спомен за тези черти. Вероятно го бе виждала на някоя от снимките на Лорейн. И след като разговорът бе започнат, Лу събра разхвърляните снимки на пук на всичкия си труд досега, размеси ги добре и ги подреди в ниска купчина.
- Името Холанд да ти е познато? – попита с лека доза сарказъм и по устните й пробягна бегла усмивка. – Защото така се казвам и съм била и по-добре.

Виждаше се умората в очите й , в устните й. По всичко си личеше , че бе преживяла тежка вечер и това ми хареса.Явно умееше да се забавлява или поне така изглеждаше.Няма нищо аз щях да стигна до дъното и да разбере , какво се криеше зад тази невинна уж усмивка.
В кафенето се долавяше съвсем леко някаква мелодия от телевизора.Бяха пуснали музикалния канал и изпълнителя бе Боб Дилън.Харесвах го.Правеше уникални неща.
-Имаш хубаво име.Рядко срещано.Не познавам друга жена с подобно име.Да, харесва ми.-отвърнах аз.
Кимнах й и посочих телевизора , което значеше само едно , че я поздравявам с тази песен.В интерес на истината не знаех как се казва ,но нямаше огромно значение понеже тя ме разбра и ми се усмихна.
-Аз съм Питър, приятно ми е. - подадох ръката си към нея ,а тя я стисна и се здрависахме.
Силна бе.Стискаше здраво като мъж.Евала.
Косата й беше дълга и прекрасна сякаш извадена от някоя книга.Думите не можеха да стигнат , за да я опиша.
Да, почти винаги забелязвах косата, след което очите и после всичко останало.Предполагам ми беше фетиш.Исках да потъна в нея и да усетя аромата й , но мисля ,че бе малко крайно все пак току-що се запознахме.
Не поисках покана и седнах при нея ,за да изпия остатъка от кафето си в нейната компания.

Холанд хвърли бърз поглед към телевизора в дъното на кафенето съвсем близо до миниатюрния дървен бар и като че ли усмивката й се разшири. Не бе типичната фенка на изпълнителя, но тя будеше донякъде приятни спомени. Беше чувала този глас много пъти като понякога дори бе припявала съвсем бегло или пък бе чувала други да го правят. Самата мелодия носеше хармония и вероятно затова бе била толкова предпочитана за момента.
- Класики, а? – попита с бегло изумление и за момент в погледа й пробягна дяволитост. Според Лу съществуваха три типа хора: такива, които се обличат, за да приличат на някой друг, такива, които имитират някой друг, и такива, които въртят живота си около онова, което харесват. Още в първото впечателние го бе поставила в последната, когато може би Питър не спадаше в нито една от наличните възможности или поне малко се доближаваше до първата.
- А твоето име е... – спря преди да изрече някоя глупост и да си навлече гнева му. Съвсем ясно бе накъде отиваше изразът, но пак звучеше по-добре недоизказано. Но думите просто желаеха да излязат и несъзнателно след като отпи от последните глътки на кафето си Холанд продължи. – Ами.. Доста обикновено.
Никак не звучеше като обида, но пак си бе един вид такова, защото ако не харесва нещо като име или фамилия бе по-добре да си замълчи, защото имаше две опции: човекът отсреща й да си ги харесва или пък да няма начин, по който да ги смени без да попадне на нещо още по-комично като избор. И двата особено фатални.
- Съжалявам.. Петъчните вечери ми се отразяват зле. – добави почти на мига и затвори за секунда очи в опит да прогони зараждаща се отново болка със свойствата на мигрена. А тази сутрин сериозно си вярваше, че две кафета ще оправят всичко, когато всичко се повтаряше вече трети път. – Прекалено зле. – допълни малко по-тихо единствено себе си.

Истинате бе, че малко или много вероятно наистина привличаше чуждото внимание, но се съмняваше да бе по красота. Вероятно просто винаги бе възприемана като ново попълнение из населението на Сиатъл след като рядко оставаше забелязана или пък тук-там беше разпознавана по някой параграф от своя така кратък, но шарен живот. Все пак ако решеше да издаде автобиографична книга, то пълнежът бе на лице.
- Мисля, че те не се заклеват независимо от обстоятелствата.. – отговори през смях Холанд и допълнително прибра всичките разхвърляни предмети по едната половина на масата в чантата си. Все още бе рано да прецени дали алкохол, кафе, бира е добра комбинация в точно този ред, нито пък какво би се получило, ако към нея се прибави и четиричасов сън, но май възнамеряваше да опита. – И още по-малко споменават къде живеят.
Едва ли дори водеха жертвите си в домовете си, но тя не пожела да разсъждава повече над тази тема. В крайна сметка защо й бе въобще да мисли над поведението на криминално проявени, когато имаше съвсем бегла представа за него. Нужно бе обучение в тази сфера, което й липсваше.
- Значи живееш отсреща? Удобно място, ако те мързи да си направиш кафе. – констатира и отмести поглед от него през прозореца към отсрещната сграда сякаш можеше с точност да определи етажа и апартамента. Едва ли можеше да определи дори входа предвид слятостта на сградата с още една и още една.
- Е, ще тръгваме ли? – попита, когато извади една банкнота, достатъчна да покрие двете кафета, за да не се налага да очаква ресто, ако плащаше само за себе си, и се изправи, готова да го последва.