Julian Verlaine

Крачеше нервно из чакалнята на интнзивното отделение. Не вярваше, че е чак толкова трудно да наместят кокалите й. Какво изобщо правеше в интензивното, когато това се случваше в травматологията? Трябваше да разбере какво става вътре и неведението в ситуацията никак не му помагаше. Прииска му се да скубе косите си, да плати цялото състояние пари на Земята, за да я спасят, но тези доктори все още не приемаха нищо... не даваха обещания и не потвърждаваха неизказаните си опасения и диагнози... просто мълчаха. Мълчаха и не показваха дори капка лоши мисли пред господин Верлен. А той... той си мислеше най- лошото и успяваше да го осъществи в ума си. Умираше с всяка изминала секунда, отново и отново, повече, отколкото всъщност умираше жената от другата страна. До тук с кариерата му... до тук с брака му и всички останали щастливи моменти. До тук със способностите му. Ако те не можеха да върнат неговата Беатрис, то определено не му бяха нужни и беше готов да се откаже от тях. Едва ли щеше да успее да я върне по този начин, но нищо не му пречеше да опита.
Джулиън се огледа несигурен в себе си и околната среда. Нито капка алкохол не бе пробила своя път в организма му пред последните дванайсет часа, а се чувстваше така, сякаш е погълнал повече от половин бутилка силен, домашен и доста стар скоч. Всичко пред погледа му се замъгляваше, а това го правеше още по- неспособен да приеме действителността и че в момента, отвъд голямата врата, тъмнокосата Беа се бореше за своя живот. Движенията му ставаха все по-забавени и неадекватни, докато не изгуби изцяло представа за времето.
-Господин Верлен! Господин Верлен, погледнете ме.- ниската, млада сестра звучеше толкова далечно, че не можеше да разбере от къде идваше гласа й. Виждаше единствено краката й, обути в белите, работни обувчици.- Господин Верлен, аз много съжалявам, мис Беатрис не успя да се спаси...- думите й останаха като фон на помещението. Ръката му се протегна, за да намери упора на рамото й и да се изправи.-... ребрата й се бяха натрошили и впили в белите...
Отново изчезна, докато се изправяше, подпрял се на нея и крачеше бавно по дългия коридор към операционната зала... толкова далеч му се струваше тя, сякаш вървеше цяла вечност до нея.
След два дни, 2007 година
Гледаше я. За последно я гледаше преди всичко да свърши и тя да потъне дълбоко в земята. Сърцето му се раздираше силно и непоносимо, а в ума му се повтаряше за пореден път техния общ инцидент. Просто не трябваше да се отдават на скално катерене. Не и този ден, не в този час. Въздъхна. Косата й беше все така прекрасна и лъскава... сам я бе измил с любимия й шамппоан; кожата й беше по- бледа от обикновеното, а клепачите й притежаваха лек, розов цвят, придаден от грима, почти идентичен на устните й, за който отново се беше погрижил сам. Изглеждаше толкова млада и замръзнала във времето, че му беше трудно да затвори ковчега и да я обрече на път към Рая, едва ли толкова мило и човечно същество като нея би могло да иде в Ада. Преглътна тежко, за да възпре сълзите, които се опитваха да се освободят. Желаеше само да поеме на път с нея. Толкова трудно ли беше? Толкова трудно колкото му се струваше? Чувстваше, че има още работа на земята, работа, която трябваше да извърши заради нея. Стисна очите си и категорично отказа да пропусне солените капчици от очите си. Обърна се назад към онази малка група хора, която се опитваше да бъде до него. Поклати глава отрицателно без да отваря очи, за да погледне тъжните им физиономии. Махна пренебрежително с ръка, давайки им знак, че е по- добре да си идат.
Приближи се до ковчега. Целуна за последно тези розови устни и погали къдравата й коса, отмествайки един кичур от лицето й. Спеше толкова безгрижно в своето вечно легло. Изглеждаше по- млада, отколкото бе била някога, по- спокойно, сякаш просто бе заспала и Джулиън Верлен се чувстваше задължен да я почувстваоще веднъж... да провери дали не беше жива, дали неговата целувка нямаше да я съживи, както се съживяваше принцеса. Неговата принцеса... неговата принцеса не се бе събудила и не се будеше.
Затвори ковчега й бавно и със съжаление.
-Спи моя сладка!- пророни тихо Джулиън и затвори големия му капак преди да спусне ковчега в дупката.
Помаха тъжно надолу и хвърли първата лопата пръст. Бавно и славно, подобаващо я изпращаше с тяхната любима, нежна песен, заравяше я и всяка копка го убиваше бавно и сигурно. Всяка лопата пръст добавяше към неговото сиво по един нюанс, докато не достигна бройката от петдесет. Петдесет нюанса преебаност. Петдесет нюанса нуждаещ се от забрава. Петдесет нюанса алкохолност. Сблъсък! Болницата. Същата болница и когато се събуди, всичко беше забравено, всички петдесет нюанса нещастие бяха изчезнали от ума му, но все още съществуваха реално. Петдесет нюанса забрава.
Вече почти не си спомняше нищо. Празнотата в гърдите му съществуваше само като формалност, която се появяваше от време на време, напомняше за себе си, но не и каква беше причината. Отново управляваше семейната си фирма, както знае и дори след толкова много време, Джулиън Верлен почти не беше загубил себе си.