Седми февруари, когато Джулс срещна Аксиния

Имаше достатъчно основания да посети този клуб. Първо- откакто се беше събудил преди няколко години в хапещия, но разпролетяващ се март, той се чувстваше зле на една определена дата. На една определена дата вътрешно умираше хиляди пъти и се съживяваше още толкова, за да посрещне отново душевната си смърт. Смърт, която чувстваше, че не може да предотврати, а именно тя беше отнела една щастлива част от ежедневието му, но нямаше представа как се казва. Някой ден дори щеше да разбере коя е била тази част и щеше да попълни пъзела, обаче нещо му подсказваше... нещо казваше категорично- всичко трябваше да остане забулено, всичко трябва да си остане тайна, за да страда малко по- малко, отколкото би.
Второ- на същата дата, седми февруари, Джулиън си позволяваше да докосне алкохол и като всеки себеуважаващ се алкохолик, независимо, че не го знаеше, се напиваше до козирката, защото не познаваше своята мярка, а организма му пееше за още малко спирт в кръвта. Ах! Винаги се чувстваше толкова удовлетворен в тази вечер. Макар и притежаващ особено фалшива усмивка, той се наслаждаваше на живота по един доста извратен начин.
Трето- Някак си харесваше женската плът в този бар, затова повтаряше годината тук. И четвърто, вероятно смяташе да купи този особено проспериращ бар заради момичетата в него. Но тази мисъл му идваше само днес. Беше почти сигурен, че утре, когато госпожа Джоунс го посрещнеше с чаша айрян, определено нямаше да иска да инвестира в развитието на това място. За сега, обаче, му изглеждаше като добра идея.
Въведоха го навътре. Беше доволен, че дори без предупреждение, можеха да намерят най- доброто място за него, от където щеше да има една от най- добрите гледки... почти към всички пилони. Пред него, в сепарето, беше сервирана чаша с кехлибарна течност, вероятно скоч. Джулиън повдигна чашата си в знак „наздраве” на сервитьорката и присви очи срещу танцьорките. Въздъхна и се облегна блажено, как един мъж не би бил щастлив сред толкова много дълги крака и едни от най- красивите тела в Сиатъл.
Повика с пръст тъмнокоската срещу себе си. Не беше много висока, но изглеждаше толкова слабичка, че почти се препокриваше с параметрите на порцеланова кукла. Хареса бялата й кожа, имаше нещо толкова привлекателно в тези бедра с цвят на крем.

Ликуваше докато агонизираше. Знаеше, че колкото по-долна се чувстваше на това място, толкова по-близо към пречистването е. А дали? Беше толкова сигурна в тези мисли, че не можеше да си представи какво ще се случи, как ще се срине, ако разбере, че всичко е една огромна лъжа-измислица на собствения й мозък, който правеше всичко това, само и само да се почувства...добре съвестта му? Дааа... съвестта не бе нищо повече от част от човека, обработена от неговия разум. Толкова...
Приближи се към мъжа, чието лице й бе напълно непознато; единствено си мислеше,. че си въобразява колко много очите му напомнят на нейните. Това беше напълно възможно, ако трябва да говорим за биология. С танцувална стъпка продължи към неподвижното му тяло, ала в очите й не присъстваше онзи плам, който останалите госпожици доста добре подхранваха, за да бъдат по-интересни на клиентите си. Тук имаше някакво измъчено наметало, което се бе явявало неколкократно доста интересно за по-чувствителните артистични души, които губеха времето, а и здравето си на това глупаво място.
Без да възпира очния им контакт, Аксиния стъпи на дивана, точно между краката на мъжа (на милиметри от мъжеството му) а от там се качи на стъклената маса и продължи така омразния танц. Устните й нежно се разтвориха, а езикът й премина по тях; това ги възбуждаше. Лявата й ръка се спусна по ключицата, мина по гърдите, коремчето, слабините и спря на бедрото; това беше още по-съблазнително, нали?
- Наздраве... - кракът й се стовари върху питието, а стъклената чашка се разпръсна на хиляди парченца, кое от кое по-красиво и пленително. Остатъка от кехлибарената течност се разсипа по пода, част от панталоните на господина и скъпите му обувки.

Почти подскочи при зрелищното счупване на кристала. Но когато ес окопити, можеше да си признае, че бе харесал това. На лицето му се появи недвусмислена усмивка. Беше покварена от толкова много плътски желания и липса на рационално мислене. На тази дата, Джулиън Верлен беше склонен да захвърли своята душевност и да се завърне към нещо много по- първично и животиско. Опиати, които да замъглят разсъдака му тотално. В друг ден вероятно щеше да му се прииска да я изкара от това място и не защото и искал да спи с нея, а защото можеше да я предложи в малко по- елитен бар, където всъщност щеше да прави същото. Друг път би забелязал липсата на желание в погледа й, но днес беше меко казано под опеката на на нарицателното „кон с капаци”. Следваше своите правила тази вечер и те му нашепваха единствено да подаде стотачка към красивата дама с цвят на крем. Подсмихна се и кимна одобрително, докато банкнотата висеше във въздуха между тях.
-Добро шоу. - още по- насърчително изрече той само с устни, докато все още държеше банкнотата между тях, но вместо да я накара да се чувства по- неудобно и да срива гордостта й, той постави хартийката на масата в краката й. -Съблечи се.
Тихо заповяда той без да сваля очи от нейните.
-Знам, че това ти е работата. - спокойно обяви той. - Съблечи най- красивата част от себе си.