Лорелай Артузо || Lorelei Artuso

- Разкажете ни за себе си, госпожице Артузо? - подканва я жената, виждайки, че червенокоската срещу нея единствено си играе нервно с шева на полата си и не казва нищо, а отговаря само с прости и елементарни отговори, което са в пълно противоречие с редовете "комуникативна, весела, бъбрива и винаги заинтересована по зададения въпрос", които присъстваха в CV-то на младата госпожица.
- Ох, да! - тя вдигаа глава и се усмихна вяло. Не знаеше какво да говори. Къде е учила? Откъде е? Какви са интересите й? - Ъм... - мънкането не помага, Лорелай!, мисли си тя. - Казвам се Лорелай Артузо. На двайсет и четири години съм.Може да се каже, че съм закърмена със желанието да знам повече. Майка ми е била фотожурналист и е работела за местно италианско списание. Любимото й място е било скалата "Лорелай" на река Рейн. В Германия. Странно, след като не мога да търпя немски език. - Лорелай, защо го каза, по дяволите?! - Починала е на експедиция до Камбоджа по неизвестни обстоятелства.
Червенокоската снишава глава и забива изумрудените си очи в коленете си и отново най-интересното нещо в стаята стана ръба на плисираната й виненочервена пола. Жената зад бюрото кашля, за да разкъса неловката тишина, кимва състрадателно на момичето и с ръка я подканва да продължи.
- Отгледана съм от баща ми, който беше управител на банков клон в родната Флоренция. Учила съм в най-обикновено училище до седми клас, но оттам нататък учих в пансион, защото баща ми замина за Рим, когато го повишиха, а не искаше да ме откъсва от познатата ми среда. В този пансион взимах участия в почти всички извънкласни мероприятия, които включваха писане и ровене из работата на другите. - следва не толкова дискретен кикот от редакторката, защото още отсега вижда, че това момиче, е точно това, което тя търси, но вече увлечена в разказа на червенокоската с млечно бялата кожа, тя не казва нищо. - Завърших, както виждате с максимален успех, а досието ми е чисто. След това завърших университет с две специалности - Журналистика и подспециалност Криминалистика. И двете отново с пълен успех.
Жената зад бюрото кимва и се надига, а заедно с нея се надига и малкото тяло на Лорелай Артузо. - С удовоствие ви приветствам в нашия екип, госпожице Артузо!
Дете си здрависват ръцете, Артузо кимва благодарно, усмихва се сменливо и излиза от кабинета.

/////
Казвам се Лорелай Артузо. На двайсет и четири години съм. Дотук добре, а? Придържаме се към това, което казах на госпожа Ъндридж в редакцията на вестника, нали? Е, Интерпол, ФБР и още няколко държавни агенции биха казали друго - че се казвам Максин Алдридж или Николет Рение. Това са псведоними. А заедно до тях в досието ми висят няколко "предполагами" музейни кражби, също толкова "предполагаеми" фашлификации на художници от ерата на реализма и пост-импресионизма, наред с още няколко "-изми" и измами с облигации на големи корпорации. Майка ми просто изчезна. Не знам защо. Една сутрин се събудих и намерих баща ми, седнал на масата, въртяйки нервно из ръцете си чаша с недопито кафе, на ръба на която имаше отпечатък от маминото червило. на масата имаше също и една бележка, на която пишеше "Ciao, amore!".
Но иначе нямам нищо общо със онази Лорелай от кабинета. Аз съм лъжкиня, мисля, че това вече ви е ясно, но освен това съм амбициозна, страшно цапната в устата и съм най-доволна, когато не губя време, а всичко става точно когато трябва или колкото се може по-бързо."