Alexander Flemming.

✘ Всички тръпнеха в очакване делото да започне. Съдията отпиваше спокойно от чашата си с минерална вода, а погледът му се разхождаше из съдебната зала. Минута по-късно вратата се отвори. Флеминг влезе в залата, а всички погледи се стрелнаха към него. Очите му прикриваха отлично емоциите му, които се бушуваха в сърцето му. За няколко секунди срещна осъдителния поглед на баща си. Джак Флеминг и Катрин бяха единственото семейство на момчето след като майка му бе починала при катастрофа наскоро. Той имаше високи очаквания за сина си, а сега бе бесен заради случващото се.
Пръстите на Александър се озоваха върху възела на черната му копринена вратовръзка и леко я издърпаха напред, за да я разхлабят. Той мразеше официалните костюми, макар да му седяха повече от перфектно. Облиза пресъхналите си розови устни и отклони погледа си от този на баща си. Не искаше да вижда разочарованието в очите му. Той последва адвоката си и заеха местата си. Чукчето удари и така бе поставено началото на делото. Няколко свидетеля заемаха мястото до съдията, за да дадат показания. Единствената мисъл на Александър бе, че иска час по-скоро да се махне от тук. Самият той бе започнал да учи право, за да се издигне и да стане адвокат. Знаеше отлично всички закони и случващото се не му бе чуждо. Знаеше и какво да очаква за провинение като неговото.
- Александър Флеминг. – възрастния съдия изказа тежко името му, привиквайки го да заеме мястото, на което досега свиделстваха против и за него. Той стана от мястото си и с бавна крачка се приближи. Настани се удобно и зачака въпросите на адвокатите по защитата и обвинението му.
Последваха въпроси, от страна на обвинителя, които го поставиха в неблагоприятна ситуация, но той запази самообладание. Александър обичаше покера, затова му бе лесно да запази безизразното си изражение. Отговори ясно на въпросите, но истината бе, че наистина не му пукаше какво ще стане с него. Не съжаляваше за факта, че бе пребил почти до смърт Виктор Блек. Въпросното момче бе опитало да изнасили единственото момиче, за което на Александър наистина му пукаше. Бианка бе онази част от него, превръщаше го в по-добър човек. Променяше го. Караше го да забрави за агресивния си характер, успяваше да достигне до сърцето му. Александър не допускаше никой до себе си. Дори собствения си баща. След като бе загубил майка си в автомобилна катастрофа, отношенията им се бяха влошили още повече. Почти не си говореха. Александър коренно се промени. Стана безотговорен, захвърли правото, макар да бе на крачка да се дипломира. С дни не се прибираше в голямата им къща, чувстваше че се задушава в нея. Спомените бяха твърде много, за да го понесе. И един ден срещна нея. Бе откраднала сърцето му за по-малко от секунда. Александър никога не осъзна как точно се случи това. От женкар се бе превърнал във влюбено до глупост момче. Единственото, което искаше бе да вижда нейната усмивка. И понякога се мразеше, че я наранява, че разбива сърцето й, но когато видя Виктор в стаята й точно на рождения й ден, опитващ се да я насили, всичко в него изригна. Блъсна го на пода и започна да го удря. Сякаш бе боксова круша. Не го интересуваше, че може да го убие, искаше просто да си отмъсти, че бе дръзнал да докосне неговото момиче.
Погледът на Александър се премести върху все още подутото, насинено лице на Виктор. Виждаше доволната му усмивка, а това отново подхранваше неописуемата ярост в него. Беше сигурен, че ако отново го види близо до Бианка, наистина ще го убие. Дори да трябва да прекара живота си в затвора.
Следващия удар на съдийското чукче привлече вниманието му. Съдията му бе казал да се върне на мястото си и той без да се замисля го стори. Всички присъстващи в залата се изправиха на крака и зачакаха решението на съда.
- Съдът взе своето решение. – започна съдията, вперил поглед в лицето на Александър. Въпреки суровия си вид, той имаше добро сърце и разбираше напълно действията на младежа. – Александър Флеминг, признан сте за... – последва кратка пауза, а тишината в залата бе почти пагубна. – невинен. Но при следващо провинение, съдът няма да е толкова снисходителен с Вас. – кимна му с едва забележима усмивка и отново удари с чукчето. – Закривам заседанието!
- При чуването на тези думи, Александър се почувства някак странно. Сякаш не заслужаваше подобно нещо, не заслужаваше още един шанс, но го имаше. И знаеше, че не трябва да го пропилява. Усмихна се доволно и погледна Виктор, на чието лице бе изписана всичката злоба, която изпитваше към него. Алекс свали вратовръзката си, подхвърли я в ръцете на почти непознатия си адвокат, взе каската на мотора си и светкавично излезе от залата. Качи се на мотора си, запали двигателя и потегли с висока скорост. Вятърът му даваше онова усещане за свобода, което той толкова много обожаваше.